В редицата на другите известни френски майстори от началото на ХХ век Модиляни изглежда най-силно свързан с класическата традиция. Не го увличат експериментите на кубистите с "чистото" пространство и време, не се стреми, подобно на фовистите, към въплъщаването на универсални закономерности на живота.
За Модиляни човекът е "свят, който понякога съдържа много светове", и човешката личност с нейното неповторимо своеобразие е единствен извор на образи. Но за разлика от портретистите от предишните епохи той не създава живописно "огледало" на природата. Характерно е, че работейки винаги от натура, художникът не толкова "прерисува" нейните черти, а по-скоро ги сверява със своето вътрешно виждане. Използвайки изтънчена стилизация на облика на модела и отвлечени ритми на линиите и пластичните маси, с помощта на тяхната експресивност, динамични "премествания" и хармонично единство Модиляни създава свои собствени и поетични, обвити с едва доловима печал образи. Независимо че често го определят като представител на така наречената Парижка школа ( Ecole de Paris), неповторимият стил на неговото творчество все пак трудно се поддава на класификация.
