1924 година
Търкулна се по крака ѝ. Тромава, плътна капка кръв. Изхлузи се от дълбините на кльощавото ѝ тяло и хукна между краката ѝ. Спъна се отстрани до острото ѝ коляно, където за секунда спря, за да огледа пътя пред себе си. Пое по вътрешната страна на прасеца, между крехките руси косъмчета на момичешкия ѝ мъх и челно се удари в белия ѝ чорап. Пфффф!... Памукът мигновено я пое. Тъмното червено се вля в нишките му, забави скоростта си и залъкатуши към дъното на охлузената ѝ като плешиво теме обувка. Там някъде се шмугна в невидимото и утихна.
Мириам се закова на място. Пред нея момичетата тичаха една през друга, плитките им се вееха във въздуха и когато примижаваше, ги виждаше като мрежа. Сега мрежата сякаш се пълнеше от само себе си с още и още нишки от коса и зачеркваше пътя пред нея. Пространството, така безкрайно и въздушно допреди миг, се затваряше с шеметна скорост. Само белите чорапи на тичащите презглава напред момичета бягаха като слънчеви зайчета и проблясваха някъде неопределено далече. Белите им бели чорапи.... Мириам метна встрани платнената торба с нещата за плажа, тръсна разнищените си от търчането плитки встрани и клекна. Обгърна с две ръце крака си, като внимаваше да не топне пръст в кървавата вада, бликнала из тялото ѝ, и стисна очи. Стисна ги толкова силно, че за момент ѝ се стори, че ако напъне още малко, клепачите ѝ ще се пукнат през средата. Горният завинаги ще остане недостатъчен, за да стъмни погледа, а долният ще се отпусне върху контура на окото и ще го избута надолу. Ще му натежи и на окото ще му стане тъжно. Тъгата е изпусната тежест, стоварена там, където не могат да я понесат. "И тогава вече очите ми ще гледат възрастно - помисли си Мириам, - като ма..."
– Майкааааааа – изкрещя някой и Мириам отвори очи.
– Майка те вика, Мияаааа... Прибери се за малкооооо, иначе ще те намерят и ще те накажаааааат...
Мила, малката ѝ сестра. Разбира се...
Както обикновено, това тантуресто малко момиче, което вечно боледуваше в полите на майка им, я беше проследило. Правеше така, откакто Мириам се научи да излиза тайно в ранния следобед през прозореца на малката им стая в къщата и да се впуска в кварталните си пътешествия. Мила, този дребен, миловиден семеен шпионин, имаше способността да се появява изневиделица и да научава всичко още преди да се е случило. Движеше се като сянка зад по-голямата си сестра и я усещаше подкожно. Сутринта, когато се събуди, видя Мириам да седи на ръба на леглото си и да се клати напред-назад. Лявата й ръка стоеше като залепена за корема ѝ, а с дясната усукваше до скъсване завивката си около показалеца.
– Мия, що въртиш завивката, ще я скъсаш?...
– Знаех си, че не спиш, маймунек! – беше се засмяла Мириам. – Не ти е работа да знаеш – магия правя, затова! Завит-завит-заврът, набий сестричка с прът!
После смехът ѝ заля стаята с все леглата и усуканата завивка, прозореца с пердето на ягоди, с все цариградския килим и посивялата Мадона от иконата. Разстели се наоколо, прехвърли се през отворения прозорец и отвън пое нанякъде, докато сам си се смееше. Мила познаваше този смях. Беше първото нещо, което реално чу в живота си, и сега всеки път когато го долавяше наоколо, се успокояваше. Пустата Мириам, това въглено момиче, както майка им я наричаше! Как успяваше всеки път да разсее облаците?! Откъде ѝ идваше тая дяволска веселост, която можеше да духне като пухчета на глухарче всички мънички мъки мъкести?...
– Мънички мъки мъкести – повтори Мила и сама се стресна от гласа си.
– Мъки мъкести мъчисти се мъчат на мъчното мъкаво мъкавене и мъкат за мъцане! – разсмя се Мириам и докато повтаряше поредната си измишльотина пред ококорената Мила, преметна крака си през прозореца, скочи бодро в малкото пространство между стената и оградата на съседния двор и припряно си оправи полата. После шумно въздъхна, за последно се преви надве от поредния спазъм в слабините си и с отработен отскок се прекатури през оградата. На прозореца на стаята им Мила стоеше като нарисувана. Малката ѝ пухкава ръчичка успя само да се вдигне във въздуха и да помаха след подскачащите плитки на сестра ѝ.
– Мия – изшептя силно Мила, – ако си забравиш нещата за плажа, аз ще ти ги донеса, където и да си!
– Ейййй... – челото на Мириам изникна над ръба на дървената ограда и след миг очите ѝ светнаха като морски фарове, – адски съм изперкала! Добре, че ме подсети! Я ми подай чантата, под леглото ми е. "Ей, че съм тъпааааа..." – помисли си Мила и затътри подпетените си пантофки към царството на сестра си. Подпря се на леглото ѝ, наведе се и измъкна изпод него безформената торба с плажните принадлежности на Мириам. За миг ѝ се прииска да се навре в мекото съдържание на това съкровище, да се преметне и тя през оградата, а после да висне на Мииното рамо и там да се клатушка по всичките нейни тайни пътеки. Знаеше, че няма да стане. Мириам не обичаше да чака – тя си беше сама за себе си. Тя си беше...
– Айде ма, Мило, к'во се туткаш сега?! Хвърляй торбата, че майка ей сега ще се появи на вратата и после не знам!...
Пръстите на Мия държаха ръба на оградата като фина бродерия, а зачервените ѝ от притеснение бузи току изгряваха над дървените пръти. Гласът й се възвисяваше над притихналия следобед и ако момичешката разправия продължеше още малко, майка им щеше все да се материализира отнякъде. Тя ги можеше тези неща – да я няма и ни най-малко да не я очакваш, а като се обърнеш, тя спокойно да е застанала някъде зад теб. Всичко чуваше майка им. И всичко знаеше. Тя беше дори...
– Дръж, Мия! Ама... ако нещо има, ще те намеря, чуваш ли? – обясняваше Мила, докато с ръка засилваше торбата за полет над оградата.
– Чувам де, да не са ми поникнали дървета в ушите, я! Ти винаги ме намираш, Миле, знам си аз. Айде, и не казвай на мама, че... "мила Мила, милиана, ще те метна с олио в тиганаааа...".
Гласът на Мириам се навря заедно с нея в разхвърляните потайности на съседния двор и след секунди замря. Тишината се настани отново над летния следобед и само гларусите я дращеха от време на време с крясъците си. Мила седна на ръба на леглото на сестра си, погали с ръка мястото, където доскоро седеше и се превиваше, и отпусна рамене. Имаше не повече от половин час, докато майка им разбере за поредното бягство на Мириам. Още само трийсет минути и можеше да изхвръкне по дирите й. Щеше да я намери, където и да е. Мия лудетината. Мия безстрашната. Мия вълшебницата.
Теотица переше. Правеше го всеки ден, ритуално, веднага след горещото турско кафе от филджан, което пиеше прибързано, на пресекулки, като че върши спешна работа. Устните ѝ бяха започнали да се ограждат от ситни, но категорични бръчици. Не толкова заради възрастта й, колкото заради постоянната угриженост, която дърпаше лицето ѝ с невидими конци към някаква неопределена, но далечна точка в пространството пред нея. Веждите ѝ също следваха тази магична сила и се сключваха в едрата, дълбока бразда над орловия ѝ нос като подпрени до кладенец кобилици. Теотица рядко се усмихваше. За всичките петнайсет години, в които Мириам я познаваше като своя майка, устата ѝ два пъти се беше разтеглила в нещо като усмивка. Първият път беше, когато баща ѝ Тодор купи бакалията. Вторият – когато братята ѝ Пенчо и Борис бяха обрулили крушата на съседа. Кучето му ги беше подгонило толкова кръвожадно, че накрая свърнали в двора на църквата и скочили да се крият в прясно изкопания празен гроб за току-що починалата майка на Василико попадията. Въпреки силната си вяра в Бог, Теотица не мелеше брашно с нея и често тихичко я кълнеше, когато мернеше наперения ѝ силует да се плъзга из стените на храма.
"Василико, Василикаки, ще ми станеш на сувлаки!", крещяха децата на Теотица зад гърба на оперената попска съпруга, а майка им пореше с поглед въздуха и дума не обелваше да им се скара. Мия познаваше добре това лице на майка си. Всъщност познаваше всичките ѝ лица. Дори онова, широко разсмяното, което беше виждала само веднъж – когато попът, мъжът на Василикото, разказа как опявал някаква жена от Айтос, пък по едно време тя се надигнала в ковчега измежду китките и попитала отчето дали не е свети Петър.
Когато Мия влетя в двора на къщата, Теотица надигна главата си от металния леген и се втренчи в дъщеря си. Бръчката между веждите ѝ се вкопа още повече в челото и сякаш след малко щеше да разцепи профила ѝ надве. Бялото усукано пране леко се отпусна между възлестите ѝ ръце, а капките от мокрото му тяло започнаха истерично да бягат обратно към водата. Сапуненият дъжд барабанеше по желязното тяло на легена и отмерваше миговете мълчание. Мия се закова до металната врата на двора, бавно преметна ченгела, за да я заключи, и погледна майка си в очите. Стори ѝ се, че минаха часове, докато горещите ѝ очи примигат.
– Петелът ли те клъвна, Мийо?
Гласът на Теотица излезе някак самостоятелно от тялото й и зашлеви и без това огнената буза на Мириам. Как винаги знаеше майка й, как така разбираше всичко, без дори да те е погледнала?!...
– Ти ми кажи, майко! – прошепна Мия лудетината и погледна оцапания си с кръв чорап.
– Влез в стаята, дето спим с баща ти. Махни одеялото от раклата и я отвори. Бръкни вдясно, ама надолу бръкни, дълбоко, не бой се! Ще напипаш едно цариградско хасе, мръснобяло на цвят е. Извади го – десет парчета са, изпрани и огладени. Донеси ми едното да ти покажа как да го прегънеш... Не, не ми го носи! Твоя си работа е това, сама ще си я вършиш! Сгъни го като кърпа за глава. Прибери първо острия край, че да не те реже болка в слабините, когато ти идва кръвта. Сгъни го бавно – да не те мъчи, като раждаш един ден. Прибери двата края към средата, но не ги захлупвай, че да не ти се мразят едно друго децата. Натисни с длани отгоре, ама не натискай много – да ти идва толкова години, колкото ти е отредено, няма кърви да лееш, като станеш баба, я! После се умий като хората, подсуши се. Ще разтвориш краката си, ще приклекнеш и ще сложиш парчето там. Ще се прекръстиш пред Богородица и ще си хвърлиш една студена вода на лицето. На никой да не казваш какво ти се е случило! Тези работи не се разказват. Бягай натам, какво ме гле...
– Гледа те, мамо, защото си изцапа белите чорапи... ама без да иска."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.38 / 8 гласа 
Добави мнение 
