Авеню Версай

Кръгов роман за любовта.

Какво се случва с живота на хората, когато времето внезапно спре? Този роман разказва за съдбите на осем човека, които пандемията от ковид затваря за три месеца в Париж. Те са на различна възраст - художникът Балтазар е на 90 години, а Анна-Мария е на 22. Едни са родени в България, други са французи, някои от тях са семейство, други не се познават. Общото между тях е, че са свързани по някакъв начин с очертаното от разкошни липи авеню Версай. Това е случайност, освен ако не приемем, че съдбата често събира хората, защото има неизвестен план за тях. Екстремната ситуация ще ги постави в неочаквани връзки и безпощадно ще поиска от тях отговори на най-важните въпроси: кой съм аз, кое е най-ценното в живота, за какво си струва да се бориш и за кого да се жертваш...

"Най-зрялата книга на Деметра. Най-овладяната, общочовешка, вселюбовна, между страстта и страха, между смъртта и живота, между реалността и всеизкузството, с омагьосваща вътрешна динамика - дали в призрачния Париж или в призрачна България."
Валентин Георгиев

"Често имам еротични сънища. Спомен за тялото по време на секс. Нещо, което отдавна не ми се случва наяве, се появява в съня и после цял ден тялото ми помни възбудата, която ме гъделичка като пеперуда. Милостинята на сънищата за един стар човек. Сутрин, като се събудя, се чудя коя от всичките си любовници съм сънувал, помня чувството, но не и лицето. И винаги стигам до извода, че не е никоя от тях, а по-скоро всички заедно, които оформят идеалната жена. Понякога сънувам Марс. Всъщност не е Марс, а Земята, която е станала червена пустиня, атмосферата е изчезнала, океаните са пресъхнали и всичко е покрито единствено с пясък и остри скали. Сигурно някога съм гледал филм за Марс. Не помня. Може би преди да стане безкрайна пустиня, другата планета също е била пълна с живот. И всичко е изчезнало, цялата цивилизация, без да остави следа.

Така ще стане и със Земята. Така ще стане и с мен. Тялото ми изсъхва като пясък... Тогава за какво бяха всички тези притеснения, съревнования, любови? Всичко ми изглежда толкова безнадеждно и безсмислено. А какъв мъж бях! Жените се биеха да ми позират. Без да ги каня, идваха в ателието и се събличаха, умоляваха ме да ги рисувам голи и колкото се може по-развратни. Съвкупявахме се като животни, без никакви въпроси или очаквания за това какво ще следва после. Понякога търсех в очите им любов или поне някаква нежност – нямаше. И угризения нямаше. Просто се наслаждаваха на телата си. И се ласкаеха от факта, че освен секс, младостта им получава безсмъртие. Големите платна с женски тела ме направиха известен. И после се изчерпах – и като художник, и като мъж. Дали не беше едно и също, дали сърцето и ръката се захранваха от една и съща енергия. Не знам. Но първо галеристите престанаха да ме харесват, а след това жените престанаха да идват в ателието ми. Не разбрах как остарях.

Но не съм спирал да работя. И сега рисувам всеки ден, но нищо не показвам. На кого? Никой не иска картините ми. Били празни, не въздействали, повтарял съм се… Всяка сутрин се бръсна гладко, всяка сутрин, за да изтрия времето, и после започвам поредния си портрет: изпитото си лице, което от ден на ден става все по-старо и безформено, бузите ми хлътват, носът се уголемява… И все не мога да уловя това, което съм сега. Покрил съм пода на ателието си с всички нехаресани рисунки, повечето в розово. Не почиствам, пластовете се трупат един по един. По цял ден крача върху облещените си лица, газя розовите си бузи и чела… Понякога, случва се, отдолу да изскочи предишен образ и заради лъч светлина или паднала сянка лицето ми да се превърне в слънчоглед, риба или камък... Навлизам в територия, в която съм наужким. Живея сам с един плъх, който преследвам и се опитвам да убия. Побъркват ме звуците му нощем. Стърже с нокти по тръбите, докато се изкачва по водопровода. Знам, че не е по-голям от педята ми, но кънтенето го уголемява до чудовищни размери. Онзи ден за първи път го видях – тлъста сянка, която пробяга по килима.

Рисувам живота, а животът е непрекъснато движение. И няма как да го спреш. Можеш единствено да се опиташ да се нагодиш, да го овладееш, да влезеш в ритъм. Природата не създава съвършени форми, съвършенството е човешко понятие. Женското тяло е много по-често изобразявано, разказвано, рисувано, изследвано. Понеже e обект на желание. Аз обитавам последното си тяло. Някак не успявам да схвана същността му. Може би затова не ми се отдава да го нарисувам. Няма нищо по-красиво, нищо по-пълно с живот от младата женска плът. Напоследък много мисля за Анна-Мария, често я сънувам. Тя, разбира се, не знае, но само като я видя, ми става някак по-ведро, по-щастливо. Доскоро идваше в апартамента, да почисти, да ми напазарува. Навремето два пъти седмично минаваше майка й, онази проклета португалка, дребна и злобна като пинчер. Бях й забранил да се качва до ателието, посочих й витата стълба и почти заплашително й казах, че само да е надзърнала, я уволнявам. Да чисти стаите, да зарежда хладилника, да си взима парите от масата и да се омита.

С Анна-Мария беше друго. Тя имаше право да влиза в ателието и да стои колкото си иска. Но почти никога не се качваше, най-много до прага, колкото да остави купа с плодове, поднос със сандвичи или прясно приготвено кафе. Иска ми се да я поканя на вечеря, просто да е около мен, да гледам извивката на шията й, белотата на зъбите, пълнотата на гърдите, да вдъхвам аромата й. Отдавна не бях усещал толкова плътно присъствие на женско тяло. То дори не е присъствие, а представа за присъствие. Боже мой, откъде в мен този копнеж, аз, дето съм останал с един бял дроб, другия го изрязаха наполовина заради туморните разсейки. Това преди три години. Само че оцелях, ще оцелея и сега. Вече трудно дишам. Не достига достатъчно кислород до вътрешните органи. Най-вече мозъкът страда, може би затова непрекъснато ми е леко замаяно. Светът се движи в забавен каданс. И Анна-Мария минава през него като слънчево петно. Но какво пречи, като свърши всичко това, да я поканя да изпием по чашка. Ще й се извиня, ще й предложа отново да идва. Искам да я нарисувам.

Ще трябва да разчистя тази стара бърлога, да изхвърля розовите си портрети, не ми ли омръзна да се рисувам всяка сутрин... Най-после да рамкирам новите си платна и да направя изложба, а на вернисажа да поканя Анна-Мария. Тогава тя ще дойде и ще пием порто. Ще има много хора, ще бъде шумно, забавно и празнично. Само трябва да оцелея до края на тази пандемия... Някои от последните картини съм ги рисувал с длани и с лакти, че вече ми е трудно с четката. Ръцете ми треперят и лесно изтръпват, като ги държа вдигнати. Монументални платна, с много цвят и сенки. Отново женски тела, които така добре познавам. Нашите призрачни животи, които се плъзгат по фасадите и после по мокрия асфалт на улиците и накрая изтичат в Сена. Или сме само двамата – аз и Анна-Мария (тя не знае). Младата жена е онова прекрасно червено петно с гъвкавите извивки, което бавно се превръща в лъскави червени устни и аз се впивам в тях, и ето ме пъхнал сбръчканите си телеса в змиевидните спирали на прекрасното й тяло. А на тази й подавам чаша вино, тя е с гръб към вас, въпреки че усмивката и очите й ви гледат, обърната е към мен, а аз съм една пихтия с изрязан бял дроб."
Из книгата

Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com