"Мостът
Някъде към края на 1973 г. десетгодишният Дженсън Хуанг става от леглото в общежитието си и поема на опасно пътуване до училище. Хуанг, който е роден в Тайван и е израснал в Тайланд, наскоро е пристигнал в провинциален Кентъки. Пътят му води надолу по склона към заливната низина, разположена сред гористи хълмове, и по разнебитеното мостче, окачено на въжета и с липсващи дъски, през което се виждат студените и буйни води на реката отдолу.
Хуанг, умно и добросъвестно дете, е прескочил една година и е в шести клас. Дребен е за възрастта си и обикновено е най-ниското момче в класа. Говори развален английски и е единственият ученик от азиатски произход. Съучениците му в началното училище в Онейда са деца на тютюнопроизводители и миньори. Почти всички са бели и много от тях са бедни. Някои дори нямат течаща вода в домовете си.
Хуанг пристига заедно с по-големия си брат Джеф в средата на учебната година, докато родителите им остават в Тайланд. Двамата се настаняват в близкото училище интернат Баптистки институт в Онейда (БИО), но Дженсън е твърде малък, за да посещава БИО, и вместо това е изпратен в началното училище в Онейда. В първия му ден директорът слага ръка през раменете на момчето и казва на класа да приветства новия ученик, който е от другата част на света, но също така е изключително интелигентен. Тормозът започва веднага. „Той беше идеалната мишена“, спомня си Бен Бейс, съученик на Хуанг.
Преди пристигането на Хуанг, Бейс е обичайната жертва. Подобно на Хуанг, Бейс е дребен и е добър ученик. Хулиганите показват, че оценяват тези качества, като го затварят в училищните шкафчета, понякога с часове. След пристигането на Хуанг фокусът им се измества и придобива расов елемент – много от съучениците на Хуанг в Кентъки имат близки и роднини, които са се сражавали във Виетнам. „Думата, с която наричаха китайците тогава, беше „жълтури“, разказа ми Хуанг петдесет години по-късно в една стерилна конферентна зала по време на първия ни разговор. Лицето му не изразяваше никакви емоции. „Наричаха ни така всеки ден.“
Хуанг е обект на тормоз в класната стая и извън нея, при всяка възможност. Блъскат го по коридорите и го преследват на детската площадка. Мостът е любимото им място. Хуанг трябва да го пресича сам, което е опасно дори при най-добрите условия. Понякога, когато Хуанг се намира по средата, хулиганите излизат от скривалищата си от двете страни на реката, хващат въжетата и започват да ги люлеят, опитвайки се да го съборят в реката долу. „Някак си това сякаш никога не го засягаше – разказва Бейс. – Всъщност се държеше така, сякаш се забавляваше.“
Бейс и Хуанг се сприятеляват бързо. Въпреки езиковата бариера Хуанг се справя отлично с учебните задачи и измества Бейс като най-добър ученик. Той е талантлив художник и има перфектен почерк, въпреки че пише само с главни букви. Също така учи Бейс да се бие. Всичко, което местните момчета знаят за китайската култура, идва от филмите на Брус Лий. Първоначално Хуанг блъфира, като заявява на съучениците си, че е експерт по бойни изкуства. Бързо го опровергават на училищния двор, но това, което липсва на Хуанг в техниката, той компенсира с решителност. Когато го предизвикват, винаги отвръща на удара, като понякога се бие дори с по-големи момчета. Поне по спомени на Бейс, Хуанг никога не е бил повалян на земята. („Не така си спомням нещата аз“, каза Хуанг през смях.) Въпреки това Хуанг вдъхновява Бейс също да отвръща на ударите, и след известно време тормозът утихва.
Семейството на Бейс е отчайващо бедно. Бен има петима братя и сестри, а баща му, проповедник, работи каквото успее да намери. Живеят в малка, закътана долина, в порутена къща с външна тоалетна. Бен Бейс не е подготвен да срещне човек като Хуанг и може само да се чуди на обстоятелствата, довели това преждевременно развито, безнадзорно дете в затънтените дебри на Апалачите в окръг Клей, Кентъки, един от най-бедните райони в страната.
Хуанг, средният от трима братя, е роден в Тайпе, Тайван, през февруари 1963 г. Баща му е инженер-химик, а майка му преподава в началното училище. Родителите на Хуанг са от град Тайнан, на югозападното крайбрежие. Говорят тайванския диалект хокиен, но през по-голямата част от живота си живеят под чуждо управление. До 1945 г. Тайван е японска колония. През 1949 г. Мао Дзъдун прогонва от континенталната част на Китай генерал Чан Кайшъ, който бяга в Тайван с армията си, и скоро на острова е въведено военно положение.
Когато Хуанг е на пет години, баща му Шин Тай започва работа в петролна рафинерия в Тайланд и премества семейството в Банкок. Спомените на Хуанг за Югоизточна Азия са мъгляви. Спомня си, че веднъж излял запалителна течност върху басейна в семейната къща и го запалил. Спомня си за домашната маймуна, която принадлежала на негов приятел. В края на 60-те години на миналия век бащата на Хуанг посещава Манхатън на път за обучение в гиганта в климатичните системи Carrier, с чиято помощ фирмите преобразяват живота в офисите с въвеждането на прецизен контрол на климата. Изумен е от Ню Йорк и се връща в Тайланд, решен да премести семейството си в САЩ.
В подготовка за преместването майката на Хуанг, Чай Шъу, започва да учи момчетата на английски. Самата тя не говори езика, но това е само малка пречка. Използвайки опита си като учителка, всяка вечер кара синовете си да запомнят десет нови думи, избрани на случаен принцип от речника, а на следващия ден ги препитва. След около година записва трите момчета в международна академия и Хуанг започва официално обучение на английски език, като продължава да общува на тайвански с родителите си.
Плановете на семейството да се премести, се ускоряват през 1973 г., когато Тайланд е обхванат от политически вълнения. През октомври същата година половин милион протестиращи излизат по улиците на Банкок с искане за разпускане на военната диктатура в страната. Правителството отвръща със сила и Хуанг си спомня, че е виждал по улиците да преминават танкове. Опасявайки се от нови размирици, бащата на Дженсън изпраща него и Джеф в Такома, Вашингтон, да живеят при чичо си. Родителите на Дженсън и по-малкият му брат остават. Чичото решава, че мястото на момчетата е в интернат, и търси институция, която да приеме две тайвански деца на десет и дванайсет години, живеещи на хиляди километри от родителите си, без надзор. Спира се на Баптисткия институт в Онейда в Кентъки, може би погрешно смятайки го за престижно училище, подготвящо за колеж.
Всъщност БИО е поправително училище за непълнолетни, разположено в градче с население от триста души. Институтът е основан през 1899 г. от Джеймс Андерсън Бърнс, баптистки проповедник, който иска да сложи край на смъртоносна и дългогодишна семейна вражда. (Идеята за училището идва, след като Бърнс е ударен с пушка в главата и оставен да умре в канавката.) До 70-те години на ХХ век, въпреки че приема няколко чуждестранни ученици, БИО е известен най-вече като учебно заведение, което дава последен шанс.
При пристигането си братята откриват, че училищният двор е заринат с цигарени угарки. „Всеки ученик пушеше и съм убеден, че бях единственото момче в училището без джобно ножче“, сподели ми Хуанг. Десетгодишният Дженсън е настанен при седемнайсетгодишен съквартирант; през първата им вечер заедно по-голямото момче вдига ризата си, за да покаже на Дженсън многобройните белези от прободни рани, нанесени при неотдавнашен бой. Съквартирантът на Хуанг е неграмотен; в замяна на това, че го учи да чете, Хуанг се научава на физически упражнения. „В крайна сметка всяка вечер преди лягане правех по сто лицеви опори“, спомня си Хуанг, който запазва този ежедневен навик до ден днешен.
Братята Хуанг променят имената си, за да не се открояват толкова. Жен-Чие става „Джеф“, а Женсюн – „Дженсън“. (Техният по-малък брат, Жен-Че, по-късно става Джим.) Джеф и Дженсън поддържат връзка с родителите си в Тайланд, като изпращат аудиокасети по международната поща. С всяка касета първо изслушват съобщението на родителите си, а след това записват своето. Дженсън си спомня, че само понякога е изпитвал носталгия по дома. За него всичко това е било като голямо приключение.
През лятото от учениците в БИО се очаква да изкарват прехраната си с физически труд. Джеф е изпратен в тютюнева ферма, а Дженсън е оставен да чисти тоалетните в общежитието. „Това не беше наказание – казва Хуанг. – Беше просто моята работа.“ Друго задължение на Хуанг е да подрязва бурените на територията на училището с коса. Бейс си спомня, че го е виждал на път за църквата. „Минавахме покрай игрището, а той просто обикаляше в кръг, облечен в бейзболна фланелка, и косеше тези плевели“, разказва той."
Из книгата
