"През лятото на 1967 година бях изправен пред лична криза. Пет години по-рано се бях присъединил към Роял Скотс Грейс като командир на танков взвод с надеждата да видя някакви бойни действия. Беше в разгара на Студената война и всички като че ли бяхме в повишена бойна готовност. Вместо да ме хвърлят във вълнуваща битка обаче, аз прекарвах по-голяма част от времето си в калната пруска равнина на Вестфалия. Почти не видяхме марксисти, какво остава за дива стрелба с оръжие. Бях страшно отегчен и макар 23-годишен, вече се чудех какво, по дяволите, щях да правя с остатъка от живота си.И тогава изневиделица пристигна писмо. Беше от един майор в моя полк, който беше прекарал последните дванайсет месеца командирован в оманската армия. Писмото му разказваше за пустинни патрули в неизследвани райони, скривалища с оръжия на терористи, открити заровени в пясъка, и всекидневни битки с марксистки бунтовници редом до арабските племена. Пишеше, че били необходими още офицери и защо не кандидатствам?
Животът му там определено звучеше пъстър, коренно различен от калта и омазнените танкови двигатели, от които, честно казано, ми беше дошло до гуша. Всичко, което знаех за Оман, беше, че е някъде в Арабия. Тази единствена мисъл обаче веднага се припокри с един вълнуващ образ - легендарния Т. Е. Лорънс, вълнуващо повел арабските племена на своята камила с развята бяла роба зад себе си, призовал ги към действие срещу турците. Всъщност образът в главата ми беше този на актьора Питър О'Тул, който толкова брилянтно изигра Лорънс във филма за живота му, пуснат на екран само пет години по-рано. Както много други хора, и аз се влюбих във филма и бях опиянен от приключенията на Лорънс в пустинята. И ето че сега ми се беше открила възможност също да се бия рамо до рамо с арабите в далечна страна и реално да видя някакви бойни действия срещу марксистите.
Изведнъж кръвта ми закипя от вълнение. Без повече да му мисля, веднага отидох в канцеларията и попълних съответния формуляр за кандидатстване. За моя изненада, полковникът го подписа с охота, което ми се стори малко обезпокоително.Скоро след това се присъединих към осем други офицери от различни полкове във военното училище в Бекънсфийлд. Бяхме там, за да учим арабски, от който не знаех и дума, и да разберем пред какво ще се изправим в Оман, за който знаех много малко.
– Файнс, имаш ли някакъв опит в бойни действия? - попита инструкторът, усещайки моята младежка наивност.
– Не, сър - отговорих аз. – Никакъв.
Изпъкналият му бицепс потрепна в идеално изгладената риза.
– Въобще знаеш ли нещо за настоящата ситуация в Оман?
– Не съвсем, сър - отговорих, усещайки останалата част от класа как въздъхва разочаровано.
Мърморейки нещо под носа си и поклащайки глава, той отиде до картата на стената и ме просветли.
През юни 1967 година под вещото ръководство на Харолд Уилсън Великобритания се оттегли от Аден. В рамките на три месеца руските и китайските империалисти се наместиха в появилия се вакуум във властта и се опитаха да разпространят марксизма на възможно най-голяма територия. Най-близката им цел беше Дофар, провинция в Оман, където намериха възприемчива публика. Много жители на Дофар вече бяха се надигнали срещу застаряващия султан на Оман, когото обвиняваха за ниския стандарт на живот в страната. Нефтът беше открит през 1964 година и Оман изведнъж получи огромни приходи, но султанът се оттегли в палата си и държеше страната в Средновековието. Впоследствие беше формиран Фронтът за освобождение на Дофар и тъй като в него се бяха инфилтрирали марксисти, партизаните бяха изпратени в Москва и Пекин, за да бъдат обучени и оборудвани с най-съвременните оръжия. Скоро имаше над две хиляди бунтовници, подкрепяни от Съветския съюз, борещи се срещу оскъдните войски на султана в Дофарските планини. Революцията изглеждаше неизбежна. Веднъж щом паднеше Дофар, щеше да го последва и Оман заедно с останалата част от Южна Азия.
– Ще бъде ли проблем това, Файнс? - попита инструкторът.
Размърдах се неловко, като смотолевих, че всяка победа за Съветите е проблем за нас.
– Не, Файнс, ще бъде пълна катастрофа - изкрещя той, втренчил се в останалата част от класа, за да се увери, че те също разбират сериозността на ситуацията.
Над две трети от потребностите на свободния свят от петрол се задоволяваха от страните в Персийския залив. За да го доставят, гигантски танкери трябваше да минат през Ормузкия проток в Оманския залив. Това беше единственият достъпен морски път към открития океан, като през него минаваше само по един танкер на всеки десет минути всеки ден от годината. Ако входът към Персийския залив беше под техен контрол, марксистите можеха да рекетират Запада със заплахи над доставките на петрол. Следователно беше критично важно Съветският съюз и неговите партизани да не успеят да завземат Дофар и Оман. Жизнената сила на Запада зависеше от това.
– Работата ти, Файнс, ще бъде да водиш един арабски взвод в Дофар срещу аду.
– Аду, сър?
– Врагът - отговори той, все по-раздразнен от наивността ми. – Те са родени планински бойци, които познават всяка тревичка от земята си. Ще трябва да научиш твоите хора на военна тактика за борба с партизанското движение в планината, преди да отидеш.
Не само че никога преди това не бях виждал бойни действия, никога не бях командвал войници на терен в каквато и да било конвенционална война, а какво остава в планините срещу партизани.
– Те се множат и са добри - продължи инструкторът. – Бога ми, наистина са добри. Без добре обучени войници ще си търсиш белята.
Нямаше как да знам само каква паплач ще бъдат моите арабски войници или че ще се мразят едни други също толкова, колкото мразят марксистите.
Не е изненада, че не изкарах изпита толкова убедително, колкото другите осем души, но не изглеждаше на някого да му пука. Дори нямаше нужда да се явявам повторно. Отивах в Оман - да става каквото ще. И отново това ме накара да се зачудя в какво се забърквах. Скоро щях да разбера, че беше отвъд всичко, което можех да си представя.
Също като Т. Е. Лорънс и аз водех арабски взвод в битка за страната им. Това беше изживяване, което би ме довело до ръба точно като Лорънс. Преди приключенията ми в Оман вече го смятах за един от моите герои. Едва когато вървях по стъпките му обаче и се впусках в подобни приключения, осъзнах истинското величие на този човек. Примерът му често ме е вдъхновявал за победа в ситуации на живот и смърт и изпитвах страхопочитание към някои негови решения. Можех също да съм съпричастен, когато не е бил в състояние да успее, изправен пред невъзможни военни и политически обстоятелства, както и когато се е сблъсквал с лични белези от минали преживявания.
С напредването на годините и докато размишлявах над тези изживявания, осъзнах колко много дължа на Лорънс. Ето защо исках да разбера възможно най-много за него. И въпреки че има някои интересни паралели между нас, често откривах, че това е човек, който няма равен на себе си. Приключенията му в пустинята бяха достатъчни да накарат кръвта да закипи, но сложността на характера му също ме държеше в хватката си. Малцина са били хората като него както в миналото, така и в настоящето.
Разбира се, има много великолепни книги, написани за Лорънс, включително неговите собствени знаменити мемоари. И все пак - с помощта на опита ми в Оман вярвам, че мога да предложа уникален поглед върху вълнуващия му живот. Ето защо, макар и тази книга да е донякъде образователна, се надявам повече от всичко да се впуснете с удоволствие с мен в една от най-изумителните истории на всички времена, в която млад британски офицер разпалва пустинята и изписва името си на страниците на историята."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
