"Училище Сейнт Стивън, Норфолк
Януари 2005 година
Докато фигурата се качваше по стълбите, водещи към коридора на най-големите ученици - лабиринт от тесни стаички, по една на момче, единствените шумове бяха потракването и свистенето на остарелите радиатори - безполезни чугунени стражи, които се мъчеха да отопляват Флийт Хаус през последните 50 години. Флийт Хаус, един от осемте пансиона на училище Сейнт Стивън, бе взел името на директора от времето на построяването му преди 150 години. Наричан Флийпит (Мизерно, мръсно място - Б. пр.) от настоящите си обитатели, грозната тухлена викторианска постройка бе превърната в общежитие малко след войната.
Тя бе и последната, която оставаше да получи толкова нужното обновление. През следващите шест месеца от подовете по коридорите и стълбите, в спалните и общите стаи щяха да махнат прокъсания черен линолеум; пожълтелите стени щяха да бъдат облепени с нови тапети и боядисани в свежия цвят магнолия, а в старите отделения за къпане щяха да поставят лъщящи душове от неръждаема стомана и гладки бели плочки. Всичко това - за да бъдат задоволени исканията на днешните претенциозни родители, които настояваха децата им да живеят и да се учат в удобство като в хотел, а не в коптор.
Фигурата спря пред седма стая и се заслуша. Тъй като бе петък, осемте момчета на етажа най-вероятно се бяха разписали, че излизат, преди да се отправят към пъба в близкия пазарен град Фолтшам, но по-добре бе да се увери. Не се чуваше никакъв шум и фигурата натисна дръжката и влезе.
След като тихо затвори вратата и светна лампата, почти веднага долови пропилата се спарена миризма - смесица от мръсни чорапи, пот и бушуващи хормони, която през годините бе проникнала във всяко кътче на Флийт Хаус. Потръпвайки от болезнените спомени, които миризмата извика, фигурата едва не се спъна в купчината бельо, захвърлено на пода. После, като се пресегна и взе двете бели хапчета, които всяка вечер оставяха на шкафчето на момчето, и ги смени с други две, изглеждащи по същия начин, фигурата се обърна, изгаси лампата и излезе.
На стъпалата момченце по пижама замръзна на място, когато чу приближаващите стъпки. Паникьосано, то се пъхна в малката ниша отдолу, сливайки се със сенките. Ако го хванеха, че не си е в леглото, щяха да го накажат, а за тази вечер вече бе изтърпяло достатъчно. Застинало в мрака, с лудешки разтуптяно сърце и стиснати очи, сякаш това щеше някак да му помогне, момчето слушаше с притаен дъх стъпките, които минаха на сантиметри над главата му и милостиво се отдалечиха. Потръпвайки от облекчение, то изпълзя от скривалището си и бързо се прибра в спалното помещение. Легна си и след като погледна часа на будилника - имаше още час, преди да може да си позволи да заспи, момчето се зави презглава и най-после позволи на сълзите да потекат.
Близо час по-късно Чарли Кавъндиш влезе в седма стая и се хвърли на леглото си. Беше 18-годишен, а в 11 часа в петък вечер бе наказан като малко дете да седи в тази смрадлива заешка клетка. На всичкото отгоре в седем на другата сутрин трябваше да стане за проклетото богослужение. Вече два пъти го бе пропуснал през този срок и не можеше да си го позволи още веднъж. И без това го бяха завлекли в кабинета на Джоунс заради онази глупост с Милар. Джоунс бе намекнал нещо за изгонване, ако не си промени поведението, но Чарли се дразнеше, че трябва да мирува. Баща му ясно му бе заявил, че няма да го издържа в свободната му година, ако не му покаже достатъчно шестици и добри отзиви от учителите.
Което щеше да е тотална катастрофа.
Баща му и без това не одобряваше идеята за почивка между средното и висшето образование. Той мразеше хедонизма и не можеше да си представи синът му да лежи на някой тайландски плаж, най-вероятно дрогиран, и на всичкото отгоре той да плаща за това. Бяха имали разправия до небесата за бъдещето на Чарли малко преди началото на срока. Баща му Уилям Кавъндиш бе амбициозен адвокат в Лондон и отдавна бе приел за даденост, че синът му ще тръгне по стъпките му. Като по-малък самият Чарли не се бе замислял за това. През последните години обаче започваше да му става ясно какво се очаква от него, явно без да се зачитат желанията му. Чарли бе човек на далаверата, любител на адреналина - така се възприемаше самият той. Харесваше му да живее на ръба. От мисълта да прекара живота си в душната, подчинена на строга йерархия атмосфера на Инър Темпъл му се повдигаше.
Пък и представата на баща му за утвърждаването в живота бе пълна отживелица. В днешно време нещата бяха съвсем различни - можеше да правиш каквото си поискаш. Всички онези глупости за порядъчност принадлежаха на миналото поколение. Чарли искаше да бъде диджей и да гледа как полуголи красавици лудуват на дансинга в Ибиса. Точно така. Това вече си го биваше! Освен това... като диджей можеше да печелиш купища пари. Не че парите някога щяха да бъдат сериозен проблем. Стига нежененият му 57-годишен чичо да не решеше изведнъж да създава семейство, Чарли щеше да наследи семейния имот с хиляди акри обработваема земя. Той имаше планове и за това. Трябваше само да продаде няколко акра с разрешение за строеж на някой предприемач и щеше да забогатее! Не, не го тревожеше бъдещото му финансово състояние, а фактът, че стиснатият му баща упражняваше парична власт над него сега. Беше млад. Искаше да се позабавлява.
Такива мисли се прескачаха в ума на Чарли Кавъндиш, докато той посягаше разсеяно към двете хапчета, които пиеше всяка вечер, откакто бе на пет, а после взе чашата с вода, оставена от старшата сестра. Сложил хапчетата на езика си, той ги глътна с обилно количество вода и върна чашата на шкафчето до леглото си. В следващата минута нищо не се случи. Чарли продължи да мисли с въздишка за несправедливостта на положението си. И тогава, някак неусетно, почувства как започва да се тресе.
– Какво, по дяволите...?!
Треперенето се засили, ставайки неудържимо, и изведнъж Чарли почувства как гърлото му се свива. Обзе го паника и недоумение и мъчейки се да си поеме въздух, той стана и с олюляване успя да стигне до вратата. Сграбчи топката, но от нарастващия ужас не можа да я завърти както трябва, и падна на пода в полусъзнание, с ръка на гърлото и пяна на устата. Лишени от кислород и атакувани от смъртоносните отровни вещества, органите му един по един спряха да работят. После вътрешностите му се отпуснаха и младежът, който допреди малко бе Чарли Кавъндиш, просто престана да съществува."
Из книгата
Книги 
