Дългата разходка

Стивън Кинг Времетраене: 3:14 мин. Поредица Стич и самураят Хирото Уада Времетраене: 1:13 мин. Херман Хесе Времетраене: 1:37 мин. Лиз Бурбо Времетраене: 1:12 мин. Харесвам те просто така! Неле Времетраене: 0:50 мин. Какъв е бил дядо, преди да стане дядо? Мод дьо Бел Времетраене: 0:56 мин. Панорамна книжка: Винсент ван Гог Сузи Ходж Времетраене: 0:55 мин. Христо Бонев. Осмото тепе. Биография Дончо Дончев Времетраене: 0:57 мин. Св. Борис Велики Георги Тодоров Времетраене: 1:06 мин. Иван Гранитски Времетраене: 1:05 мин. Привързаност там и тогава, тук и сега Ваня Матанова Времетраене: 1:13 мин.

Вървиш или умираш. Стартът е даден!

Четирите карабини изтрещяха. Звукът беше оглушителен. Ехото прокънтя чак в отсрещните възвишения. Ъгловатата, неравно подстригана глава на Кърли в миг се превърна в кърваво желе от мозък и тъкани, наоколо се разхвърчаха парченца от черепа. Това, което остана от него, се претърколи на пътя като пощенски чувал.

"– Вече сме 99 - помисли си ужасен Гарати. – Деветдесет и девет бутилки бира, наредени на стената, и ако само една от тях падне... о, Боже... о, Боже..."
Из книгата

"Който познае тайната думичка, печели сто долара. Е, Джордж, кои са първите? Джордж? Къде си, Джордж?

Гручо Маркс. Залагай живота си. Тази сутрин раздрънкан син форд сви към охранявания паркинг - приличаше на дребно, изтощено от дългия бяг псе. Един от пазачите, млад мъж с безизразно лице, облечен във военна униформа и препасан с широк кожен колан, поиска да види пропуска. Момчето от задната седалка го подаде на майка си. Тя, от своя страна, го протегна към войника. Войникът го взе и го пъхна в процепа на компютърния терминал, който изглеждаше някак не на място сред този провинциален покой. Терминалът сдъвка картата и на екрана блесна надпис: Гарати Реймънд Дейвис, ул. 1 Поунал Мейн, област Ендросггогин, регистрационен номер 49-801-89 окей окей окей окей. Войникът натисна друг клавиш и посланието изчезна, оставяйки след себе си нежнозеленото сияние на опразнения екран. Махна им да продължат.
– Няма ли да ни върнат пропуска? - попита мисис Гарати. - Няма ли...
– Не, мамо - отвърна с равен глас Гарати.
– Е, никак не ми харесва тази работа - рече тя и паркира в празното място между две коли. Все това повтаряше, откакто бяха потеглили в два сутринта. Приличаше на хленчене.
– Не се безпокой - отвърна почти машинално той. Мислите му бяха някъде другаде, потънал бе в собствените си тревоги и страхове. Изхвърча от колата още преди двигателят да издаде своя финален, астматичен акорд. Беше едро, добре сложено момче, носеше позахабено бледозелено войнишко яке.

Майка му също беше висока, но слаба. Почти нямаше гърди, по-скоро две щръкнали пъпки. Очите й бродеха разтревожено наоколо, изглеждаха шокирани. Лицето й беше като лице на инвалид. Посивели коси, сред които в безпорядък стърчаха фиби. Роклята й висеше, сякаш съвсем наскоро бе отслабнала.
– Рей - промълви заговорнически тя и той потрепери при този звук. - Рей, слушай...

Той наведе глава и се престори, че си оправя ризата. Един от войниците нагъваше лакомо от метално канче, без да изпуска от очи подпрения пред него комикс. Гарати впи поглед в лицето на войника и си помисли за хиляден път: "Всичко това е реално." Но сякаш едва сега тази мисъл започна да се изпълва със съдържание.
– Все още не е късно да промениш решението си...

И с това нахлуха страхът и тревогата.
– Не, вече не мога да го направя. Последният срок беше вчера.

И отново този заговорнически тон, който така ненавиждаше:
– Но те ще те разберат, знам че ще те разберат. Майорът...
– Майорът ще... - понечи да заговори Гарати, но в същия миг майка му се разтрепери. - Знаеш какво ще направи Майорът, мамо.

Още една кола премина през тържествения ритуал на вратата и спря наблизо. Отвътре излезе дребничко чернокосо момче. Родителите му го последваха и за миг заприличаха на групичка разтревожени бейзболни състезатели. Подобно на всички останали момчето носеше малка раница. Гарати се зачуди дали не сбърка, като също не си взе.
– Няма ли да промениш решението си?

В нея говореше вината, вината с разтревожено лице. Макар да бе едва на шестнайсет, Рей Гарати знаеше нещичко за вината. Майка му усещаше, че е твърде изтощена, буквално смазана от ежедневните проблеми, за да успее да спре в зародиш лудостта на сина си - да го спре, преди да го сграбчи в желязната си хватка машината, наречена Държава, със своите войници и компютърни терминали, която с всеки изминат ден все повече го отдалечаваше от нея, докато вчера не падна с оглушителен трясък и последната бариера. Той сложи ръка на рамото й.
– Идеята е моя, мамо. Ти нямаш нищо общо. Аз... - той се огледа. Никой не им обръщаше внимание. - Аз те обичам, но така е най-добре, друг начин няма.
– Не е... - прекъсна го тя, готова да се разплаче. - Рей, знаеш че не е така, ако баща ти беше тук, той щеше да те спре...
– Да, но го няма, нали? - прозвуча грубо, но се надяваше, че така ще спре сълзите... ами ако я отведат насила? Чувал бе, че и това се случвало понякога. Тази мисъл го накара да потрепери. Продължи с по-мек глас:
– Безсмислено е да се съпротивляваш, мамо - той се усмихна насила. - Нали? Така си е - отвърна вместо нея.

Брадичката й продължаваше да трепери, но тя намери сили да кимне. Не беше прав. просто бе твърде късно. Вече никой нищо не можеше да направи. Откъм боровата гора повя слаб ветрец. Небето беше яркосиньо. На пътя пред тях масивен бял камък маркираше границата между Канада и Съединените щати. Изведнъж тревогата надделя над страха и му се прииска час по-скоро да тръгне, да поеме по дългия път.
– Аз ги направих. Можеш да ги вземеш, нали? Не са никак тежки - тя пъхна в ръцете му увити в хартия курабийки.
– Аха - той ги пое и после я сграбчи несръчно, мъчейки се да й даде онова, от което най-много се нуждаеше в момента. Целуна я нежно по бузата. Кожата й беше като стар, захабен от употреба плат. Едва не се разплака и той. Но изведнъж си помисли за ухиленото, мустакато лице на Майора и отстъпи назад, като напъха пакета в един от джобовете на якето си.
– Сбогом, мамо."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg