Благословен

Благословен е втората книга на Румен Младенов, автор на книгата Пустинно цвете. Красива и хармонична симбиоза на поезия и проза. Доказателство за силата на писаното слово.

Препускане

Препускахме по света. Пропускахме.
Изгревите, които ни зовяха.
Залезите, които ни изоставяха.
Следите, разделящи се в мрака.
Сълзите, които не проляхме.
Очите ни изсъхват.

Препускахме. Пропускахме.
Глътките, които не изпихме.
Думите, които не казахме.
Целувките, които не довършихме.
Усмивките, които угасихме.
Устните изпръхват.

Препускахме. Пропускахме.
Струните, които не опънахме.
Клавишите, които не натиснахме.
Глината, която не изваяхме.
Бузите, които не погалихме.
Пръстите се свиват.

Ветровете отшумяват, водата изтича.
Препускаме. Времето отлита.
Но в миг ще спрем и ето!
Лъчите в зениците ще зърнем,
преплели пръсти, с устни слети
и светът ще ни прегърне.

Юли 2023 г.
Румен Младенов

"Небето бавно изсветляваше. В неделния ден градът все още спеше. Прозорците на старинните къщи, ограждащи централния площад, тъмнееха, дори ветропоказателите им не помръдваха. Тишина обгръщаше полумрака сред дъх на окосена трева и ухание на пролетни цветя. Само реката кротко шумолеше и водата се плискаше в подпорите на Древния каменен мост.

Катедралата извисяваше мощната си снага, затваряйки площада от източната му страна. Стърчеше самотна, потъмняла от бурите на времето и мрачни спомени. Централният вход, сам по себе си внушителен, се губеше в основите на стометровата кула с камбанария, сгушен като врабче, попаднало в корените на вековен бук. Църквата беше изящен образец на германската готика, надвишаваща с размерите и великолепието си стандарта на града, изградена със средствата на богати бюргери и дарение от архиепископа на Майнц. Построена само за няколко десетилетия, катедралата се бе превърнала в гордост за жителите на града за цели два века, докато не дошъл Денят на Проклятието.

Отец Матиас влезе през страничния вход откъм южната страна на трансепта, заключи отвътре и закрачи по десния страничен неф. Стъпките му отекваха по каменните плочи. Отвори два прозореца да влезе свеж въздух преди неделната литургия, заобиколи олтара от задната му страна и влезе в своята стаичка. Свали връхната си дреха, застана пред разпятието, произнесе молитва, прекръсти се и седна на един от дървените столове, свързани и приковани към стената. Духовникът въздъхна дълбоко. Беше се наспал, бе станал по обичайното за него време, но незнайно защо тази сутрин изпитваше умора. Някаква безпричинна тъга пълзеше в съзнанието му, бавно нарастваше и го присвиваше. Към нея се присламчи и миналото. Свещеникът често си мислеше, че вече е свикнал за толкова години тук, че вярата му в Господ е достатъчно силна, за да не обръща внимание на старите суеверия и печалната слава на храма. Имаше обаче подобни утрини, когато цялата многовековна история на сградата се стоварваше връз него. Прокълнатата катедрала... Не беше лесно да служиш в нея.

Споменът върна Матиас в неговото детство, в същото онова лято, когато се обрече на Бог. Той беше будно, любознателно момче и обичаше природата. Къщата, която обитаваше семейството му, беше в самия край на града и от оградата нататък започваше гората. Беше стара гора, не толкова голяма и в нея не бродеха опасни зверове. Наоколо растяха величествени дъбове и брястове, пъстра на живописни пътеки в храсталаците и поляни с мека трева, която подканяше да се излегнеш и зарееш поглед в небето. На около два километра по-нататък свършваше в обрасъл с тръстика бряг на голямо езеро, зад което чернееше друга гора, но там вече беше забранена територия за самостоятелни разходки. Момчето бе придружавало два-три пъти баща си на лов за диви патици и яребици, но изстрелите го плашеха, а смъртта го потрисаше и бързо се отказа. Учудваше се на небрежната жестокост, с която хората убиваха невинните твари, тя го угнетяваше и разклащаше устоите на християнското му възпитание. Затова предпочиташе да се скита сам из гората, поемаше с пълни гърди хладния въздух и миризмата на растенията, намираше си закътано място, където да се свре и просто да наблюдава. Един ден Матиас си почиваше под сянката на голямо дърво, недалеч от дома си и от време на време бъркаше в пакетчето с обелени слънчогледови семки. Беше разкрил магията на бавното удоволствие. Взимаше от семките по малко и ги дъвчеше продължително, оставяйки вкусът им да се разстеле в устата. Усети нечие присъствие, нежно и дискретно, като полъх на ветрец. Огледа се нямаше никой. В един миг забеляза, че наблизо бе кацнало птиче. От книгите и от разговорите с баща си, Матиас знаеше много за животните, дори си мечтаеше някой ден да стане зоолог. Това беше голям синигер. За разлика от цвърченето на обикновения, песента на големия синигер е много приятна за слушане. Не е като на славея, но заради особеностите си на нощна птица, човек рядко можеше да го види и наблюдава за по-дълго денем. Освен това славеят трябва да се слуша, няма нищо особено за гледане, защото много прилича на врабче. Друго си е големият синигер пъстроцветен красавец, любопитен и без особен страх, дори можеше да кацне до човек и да му се полюбуват отблизо.

Този определено беше мъжки заради широката черна ивица, която се спускаше от гърдите надолу. Сини бяха вратът и главата му, но с бели бузи, а крилете бяха оцветени в приятно жълто. Птицата завъртя няколко пъти глава, поглеждайки го ту с едното, ту с другото око и изчурулика, сякаш в очакване. Момчето се досети. С премерени и бавни движения извади семки, остави ги на почти голо място до себе си и леко, без да става, се отдръпна назад. Синигерът тъпчеше на място с тънките си крачета, завъртя отново глава, подскочи няколко пъти напред и започна да кълве. След тов изчурулика отново и отлетя. Беше хубаво и вълнуващо неочаквано общуване. На следващия ден Матиас отид отново на това място и по същото време. Извади пакетчето със слънчоглед, изсипа
малко от него, приседна встрани под сянката и зачака. О, чудото се повтори! Отнякъде долетя същият синигер - момчето беше сигурно. Всичко се повтори като предния ден. Ала птичето не отлетя. Внезапно върху него се стовари котка, която се бе спотайвала в клоните на близкото дърво. Движенията ѝ бяха бързи и безмилостни. Матиас подскочи като ужилен, грабна камък, хвърли го към животните и се развика. Котката се стресна и избяга, но беше късно. Синигерът лежеше бездиханен и с раздрано тяло. Момчето го пое в шепите си, треперещ от неистова мъка, чак му се зави свят. Постоя няколко минути, осъзна се, поля със сълзи телцето, докато го зариваше в корените на дървото и си отиде."
Из книгата

Екрие ООД
София, 1618
бул. България 104, Корпус 2
office@ecrier.bg