"Човек не бива да вярва на каквото вижда. Това си е глупост отвсякъде. Не: човек трябва да вярва на каквото гледа. И не говоря за това, да гледаш вечерната емисия или пък да погледнеш дали е останало мляко в хладилника. Говоря да гледаш с онова, което е зад очите ти, онова, от което черпиш идеи и истории, което те изпълва с копнеж по зъберите и по вятъра. Наистина – човек не бива да вярва на всичко, което вижда. Ето например шефката зад касата. Като я види, човек си казва „тази е вещица“. И да, прави сте – трудно може да има нещо по-вещерско. Липсва само една червена ябълка и щеше да е съвсем като в историята за Снежанка. Но всъщност, ако я опознаеш, ще видиш, че не е толкова гадна... Даже е най-милият човек в Ница. Но да говоря по-тихо, че чуе ли ме, изхвърчам от салона. Вижте сега нещо друго – столовете изглеждат празни. Но погледнете малко по-внимателно. Тези канички според вас сами ли се вдигат и свалят? А чашите се изпразват просто ей така, като се изпаряват ли? Хайде малко по-сериозно.
Това са призраци, разбира се. Призраците на Ница, които си наливат чай и го пият. Сега разбирате защо шефката ви накара да седнете с мен: салонът ѝ никога не е наистина празен. Живите заемаме местата, които мъртвите са освободили. Такова е правилото. Ама и вас, кой ви е карал да идвате по това време... Не бива да се учудвате, че сте подгизнали. Целият течете, като пан-баня* сте! Сигурен съм, че пътеводителят ви е пропуснал да спомене, че по време на фестивала в Кан тук винаги вали, сякаш сме в Ирландия! Когато човек е дошъл за плажовете, това сигурно е доста дразнещо! Мен ако ме бяха питали, в книжчицата ви трябваше да напишат следното: небето завижда, че хората гледат някакъв червен килим повече, отколкото гледат него. Затова всяка година ни вдига скандал. Каквито хората, такова и небето, какво сега...
Но все пак вие се намирате на хубаво място. Тези дъждовни дни в Ница по-добре тук да ги прекарате, отколкото навън, повярвайте ми. Аз лично се чувствам като кекс, който започва да получава загар във фурната. С този мек фотьойл зад гърба ми, симпатичните призраци наоколо, капките, които барабанят по прозореца, натрупаните канички, а отсреща, ако изчистим запотения прозорец, ето го и пазара „Курс Салея“. Туптящото сърце на стара Ница. В момента е вир-вода. И така е хубав, де. Но представете си го, когато времето е хубаво, с раираните сенници, които покриват сергиите за цветя. Надявам се да имате поне един слънчев ден, за да усетите пиперливия дъх на далиите и зеления аромат на легените с натопени цветя.
Чудите се какво да си вземете ли? Аз бих ви препоръчал чая от Долината на маската, но всички са отлични – все пак идват от тук, от района. От Долината на странните неща, на два часа от тук. Как така не сте чували за нея? Я го дайте за малко този пътеводител. Дайте да видя. Какво пише? Отвъд отъпканите пътища, вашият експертен водач из потайностите... Това ме разсмива. Този е нищо и никакъв експерт, мен ако питате. Експерти като него има по трима за всяко глухарче край пътя. То е за жалко за вас, де. Защото, като ви видях как влизате, с този термос, който ви виси от раницата, си казах: „Ето най-накрая някой, който обича тайните. Истинските тайни. Не онези, които човек може да прочете в рубриката „Знаете ли, че“, докато се пече на слънце“. Да, вижда се, че вие сте човек, който предпочита да преследва истинска мистерия, а не да тича подир някое хлапе по горещите камъни край плажа.
Ако търсите нещо необикновено, мога да ви помогна. Да ви заведа в истинско село, обитавано от призраци. Мога да ви покажа такива потайности, каквито вашият пътеводител дори не може да си представи, че съществуват. Но имайте предвид: това, за което ви говоря, много малко живи хора го знаят. Аз, онези, които са прочели доклада ми в архивите, и тази вещица зад щанда. Това е – малцина сме. И недейте много-много да го разправяте, ясно ли е? Не искам да се кача там след три месеца и да намеря сергия с ключодържатели, на които да пише I Love Bégoumas... Така.
Първо, за да стигнем дотам, трябва да влезем навътре в сушата. Ница после ще я видите, не се притеснявайте. Тук е от две хиляди години, няма да си тръгне. Ще имате колкото искате време да се качите на хълма със замъка, да се разходите по крайбрежната алея, да отидете при „Фенокио“ да опитате сладоледа им с джандуя, да ядете на воля пай с мадриголд и всякакви подобни глупости. Така че нека първо влезем навътре в сушата. Ако излезете живи от задръстванията и магистралата, благодарете на небесата. След това пресечете моста на река Везюби. Няма как да го изпуснете, прилича на корсаж с червени връзки на някоя великанка. След моста тръгнете към планината. Следвайте пътя, който се вие покрай дефилето на реката.
В началото пътят ще ви изглежда широк, приятен и спокоен. Насладете му се, докато можете. Скоро след това нивото на реката ще започне да намалява, а дефилето да се превръща в тясно дере. Ще видите, че долу водата продължава да тече върху разни ръждясали останки и дънери, разцепени от бурите. А от двете страни само едни леки мрежи задържат камъните, които заплашват да се срутят всеки момент. Кастание, Ютел, Коломбие, Лантоск. Оттам нататък хората по брега вече не знаят имената на селцата. Знаем ги ние от архивите, разбира се, и майордомът картограф, който познава всяка пътека, всяка местност, знае откъде минават таралежите, докато ги пресичат, и дори как хрущят черупките, когато ги стъпкват птиченцата. Ла Болен. Гордолон. Рокбилиер."
Из книгата
