"Да започнем с един въпрос: ако тук и сега трябваше да вземете едно решение, с което да тръгнете по пътя към очакващите ви в бъдещето здраве и щастие, какво би било то?
Бихте ли избрали да спестявате повече пари всеки месец? Да смените кариерата си? Да пътувате повече? Кое е онова решение, което в най-голяма степен би могло да ви гарантира, че когато достигнете последните си дни и погледнете назад, ще чувствате, че сте имали добър живот?
В проучване от 2007 г. група милениъли* били помолени да споделят кои са най-важните цели в живота им. Седемдесет и шест процента заявили, че тяхната цел номер едно е да забогатеят. Петдесет процента казали, че една от главните им цели е да станат известни. Повече от десетилетие по-късно, след като милениълите вече имали по-голям житейски опит като възрастни хора, те били помолени да отговорят на сходни въпроси в две изследвания. Този път известността била по-надолу в списъка, но най-важните цели отново включвали неща като изкарване на пари, изграждане на успешна кариера и изплащане на натрупаните дългове.
Това са често срещани и практични цели, които откриваме сред представителите на различни поколения и в различни части на света. В много страни от момента, в който децата едва могат да говорят, те биват питани какви искат да станат, когато пораснат - с други думи, каква кариера възнамеряват да имат. Когато един възрастен срещне друг, когото не познава, един от първите въпроси, които му задава, е: "Какво работите?" Успехът в живота често се измерва с титли, заплата и признание за постижения, въпреки че повечето от нас разбират, че тези неща сами по себе си не са непременно съставки за щастлив живот. Тези, които успеят да постигнат някои или дори всички свои желания, често се озовават от другата страна, чувствайки се приблизително както преди.
Междувременно по цял ден биваме бомбардирани с послания за нещата, които ще ни направят щастливи, за нещата, които би трябвало да желаем в живота, и за хората, които живеят правилно. Рекламите ни казват, че консумирането на тази марка кисело мляко ще ни направи здрави, че купуването на този смартфон ще внесе нова радост в живота ни, че използването на специален крем за лице ще ни поддържа млади завинаги.
Други послания са по-индиректни, вплетени в тъканта на всекидневието. Ако наш приятел си купи нова кола, ние може да се запитаме дали нова кола би направила живота ни по-добър. Докато обикаляме из социалните мрежи и виждаме единствено снимки на фантастични партита и пясъчни плажове, може да се замислим дали животът ни не е твърде беден откъм партита и плажове. Пред приятелите, в работата и особено в социалните мрежи ние сме склонни да показваме идеализирани версии на себе си. Представяме се като уверени хора, но сравнението между това, което виждаме в другите, и начина, по който възприемаме себе си, ни оставя с усещането, че пропускаме нещо. Както гласи една стара поговорка: "Ние вечно сравняваме вътрешността си с външността на други хора."
С времето развиваме финото, но трудно за отблъскване чувство, че животът ни е тук, в настоящето, а нещата, от които се нуждаем за добър живот, са ей там или в бъдещето. Винаги точно толкова далеч, колкото да не можем да се доберем до тях. Ако разглеждаме живота от този ъгъл, е лесно да повярваме, че добрият живот на практика не съществува или че е възможен единствено за други хора. В края на краищата, животът ни рядко се припокрива с представата за добър живот, която сме си изградили. Нашият живот винаги е твърде объркващ и сложен, за да бъде хубав. Нека си го кажем направо: добрият живот е сложен живот. За всички.
Добрият живот е изпълнен с радост... и предизвикателства. Пълен е с любов, но и с болка. Строго погледнато, добрият живот никога не се случва, а се разгръща във времето. Добрият живот е процес. Той включва бури и затишия, лекота и тежест, борби, постижения, спънки, скокове напред, но и ужасяващи падания. И разбира се, добрият живот винаги завършва със смърт. Наясно сме, че това представяне на нещата е всичко друго, но не и ободряващо. Хайде обаче да си говорим без заобикалки! Животът, дори когато е хубав, не е лесен. Просто няма как да направим живота перфектен, а и да можехме, животът ни не би бил хубав.
Защо? Защото богатият живот - добрият живот - е изграден тъкмо от онези неща, които го правят труден. Тази книга стъпва на здрава научна основа. Водеща роля в нея играе Харвардското изследване на развитието на възрастните хора - изключително научно начинание, което стартира през 1938 г. и въпреки всички предизвикателства продължава и до днес. Боб е четвъртият директор на Изследването, а Марк - кодиректор. Революционно за онези години, създателите на Изследването си поставят за цел да разберат човешкото здраве, като изследват не нещата, които разболяват хората, а тези, благодарение на които те са в добро здравословно състояние и постигат успехи. Изследването проследява живота на участниците почти в реално време - от проблемите в детството, през първите любовни трепети до последните дни. Подобно на живота на участниците, Изследването минава по дълъг и лъкатушещ се път - използваната методика еволюира през десетилетията и днес то обхваща три поколения и над 1300 от потомците на първите 724 участници. То продължава да еволюира и да се разраства и вече е най-дългото задълбочено надлъжно изследване на човешкия живот, което някога е провеждано.
Но нито едно проучване, колкото и информация да дава, не е достатъчно, за да ни позволи да формулираме по-общи твърдения за човешкия живот. Затова, въпреки че тази книга е базирана директно на Харвардското изследване, тя се опира широко и на стотици други научни изследвания с участието на хиляди хора по целия свят. Книгата съдържа и мъдростта на човечеството от близкото и от далечното минало - устойчиви във времето идеи, които отразяват и обогатяват съвременното научно разбиране за човешкото битие. Това е книга най-вече за силата на взаимоотношенията и съвсем удачно е написана и въз основа на дългогодишното и плодотворно приятелство на нейните автори.
Книгата обаче не би съществувала без участниците в Харвардското изследване, чиято искреност и щедрост изобщо направиха възможно това начинание с немного висок шанс за успех. Хора като Роза и Хенри Кийн.
"Кой е най-големият ви страх?"
Роза прочита въпроса на глас и след това поглежда съпруга си, Хенри, който седи от другата страна на кухненската маса. Прехвърлили седемдесетте, двамата са живели в същата къща и са седели на същата маса повечето сутрини през последните над 50 години. Между тях има чайник, отворен пакет бисквити Орео (половината от които са изядени) и диктофон. В ъгъла на стаята е поставена камера, а до нея седи млада изследователка от Харвард на име Шарлот, която тихичко наблюдава случващото се пред нея и си води записки.
– Доста труден въпрос - казва Роза.
– Моят най-голям страх? - обръща се Хенри към Шарлот. – Или нашият най-голям страх?
Роза и Хенри не смятали, че са особено интересни обекти за изследване. И двамата израснали в бедни семейства, сключили брак, когато били на по двайсет и няколко години, и заедно отгледали пет деца. Да, те преживели Голямата депресия и много други трудни периоди, но по това те не се различават от своите познати. Ето защо двамата така и не разбирали защо изследователи от Харвард изобщо са проявили интерес към тях, камо ли защо продължавали да се интересуват от тях, да им се обаждат, да им изпращат въпросници и от време на време да летят от единия край на страната до другия, за да ги посещават.
Хенри бил едва на 14 години и живеел в квартал Уест Енд в Бостън, в жилище без течаща вода, когато представители на екипа на Изследването за първи път почукали на вратата на семейния дом и попитали неговите озадачени родители дали ще им позволят да проследят и да опишат живота му във времето. Изследването вече било в напреднала фаза, когато Хенри се оженил за Роза през август 1954 г. - архивите показват, че когато тя отговорила с Да на предложението му за брак, той не можел да повярва какъв голям късметлия е, - и ето ги сега двамата, отново заедно, само че вече било октомври 2004 г., два месеца след 50-годишнината от сватбата им. Роза била помолена да участва по-пряко в Изследването през 2002 г. Време е, казала тя. Учените от Харвард следели Хенри година след година от 1941 г. Роза често казвала, че ѝ е странно, че съпругът ѝ продължава да е съгласен да участва в Изследването на старини, защото по принцип полагал усилия да пази личното си пространство. Хенри обаче смятал участието си за свой дълг и освен това оценявал ползите от този процес, защото той му осигурявал поглед върху нещата от живота. Ето защо в продължение на 63 години той допускал изследователите в живота си. Всъщност Хенри им е разказвал толкова много за себе си и за толкова дълъг период, че дори не можел да си спомни какво знаят те и какво - не. Но той допускал, че те знаят всичко, в това число и определени неща, които не бил казвал на никого освен на Роза, защото всеки път, когато му задавали въпрос, той се стараел да им каже истината.
А те му задавали много въпроси."
Из книгата
Рейтинг: 5.50 / 2 гласа
