"Протестът е като самоубийството
14 март 2022 година
– Три, две, едно... Старт! - извика режисьорът от апаратната на студиото. Гласът му беше напрегнат, но категоричен. Ефир като ефир, беше имал хиляди такива. Пред очите му се издигаше стена от монитори.
– Вие сте с централната емисия новини Время. Аз съм Екатерина Андреева.
Днес водещата беше облечена с черно сако, под което имаше бяла тениска с нарисувано червено сърце. Всеки ден от началото на войната обличаше такива тениски за ефира. На всеки следващ ден беше с нова тениска и ново сърце. Хората в редакцията се чудеха и маеха. Може би в това имаше някакъв таен смисъл. Никой не задаваше излишни въпроси.
Редовете бързешком се нижеха по екрана на аутокюто. Андреева изсичаше всяка дума като с длето:
– Най-важното събитие днес е ударът по мирни граждани. В Донецк от бомбардировките на украинските националисти загинаха десетки хора, включително и деца...
– Мариупол е деблокиран и започна масова евакуация на мирни граждани, които неофашистите на практика държаха като заложници.
– С медали за храброст са наградени още единайсет военни, които се отличиха по време на специалната военна операция...
Часовникът показваше 21:01. Още около час и край, работният ден щеше да свърши. В огромния нюзрум зад гърба на водещата седяха няколко редактори. Когато камерата показваше общ план, се виждаше как те съсредоточено гледат екраните на компютрите. Зрителите си мислеха, че хората в студиото следят емисията или преглеждат новините. Но в действителност в този момент те пазаруваха по интернет, запазваха си хотели и търсеха как по най-бързия начин да заобиколят вечерните задръствания. До Екатерина Андреева не достигаха странични звуци. Мястото ѝ бе заобиколено от висока стъклена преграда.
На около седем метра от водещата седеше един полицай и мудно ровеше в телефона си. Зад територията на нюзрума имаше още два поста с охрана. Тримата охранители от собствената служба за сигурност на Първи канал, облечени с черни костюми, отегчено се оглеждаха. Те познаваха по физиономия всеки служител на Дирекция Информационни предавания, но въпреки това всеки път искаха пропуск. Около телевизионния център имаше ограда от бодлива тел и още два обръча охрана.
Седях в малкия кабинет на международната редакция и се стараех да се съсредоточа, докато слушах онлайн излъчването на заседанието на Съвета за сигурност на ООН за ситуацията в Украйна. Срещу мен бяха сложени няколко монитора, които показваха онова, което излъчваха Ройтерс, Скай нюз и Евронюз. Там имаше война. Там имаше страшни кадри от разрушени украински градове, тела, които лежаха, застинали на земята, взривове и безкраен поток бежанци. Първи канал беше абониран за тези материали и можеше свободно да ги използва. Но ние показвахме само кадрите, които ни изпращаха Министерството на отбраната на Русия и Федералната служба за сигурност или бяха заснети от нашите репортери. Основната ни задача бе да създадем паралелна реалност и да направим така, че войната да изглежда като операция за освобождаването на мирните граждани на Донбас.
Няколко минути преди началото на директния ефир звънна вътрешният телефон.
– Марина... трябва да се премонтира изявлението на Небезня, трябва да се вземе друг синхрон, за смъртта на американски журналист - крещеше с всичка сила главният редактор на централната емисия новини Время.
Василий Небезня беше постоянен представител на Русия в ООН. Той току-що бе съобщил, че журналистът Брент Рено е загинал в Ирпен от украински куршум, а не от руски. Тези думи спешно трябваше да се пуснат в ефир. От огромния информационен поток старателно се измъкваше всичко, което можеше да сработи срещу Украйна.
Хукнах към монтажната. На вратата на нюзрума мигаше червена лампичка. Достъпът до зоната за ефирно излъчване ставаше само със специални електронни пропуски. Имах такъв.
– Трябва да премонтираме Небезня. С ей тези думи... по-бързо - пришпорих монтажиста, докато плъзгах очи по реда. Украинският блок щеше да свърши всеки момент, нямах никакво време.
Нахлух с бясна скорост в кабинета си и грабнах бялото си яке. В ръкава му беше скрит навит на руло плакат. Извадих го, когато вече бях в самия нюзрум и стремглаво се качих на подиума, на който седеше водещата. Десетки лампи заслепиха очите ми.
– За това как да бъде смекчено въздействието на западните санкции - четеше монотонно Андреева...
– НЕ НА ВОЙНАТА! СПРЕТЕ ВОЙНАТА! - изкрещях, разгръщайки огромния плакат зад гърба ѝ. И не можах да позная гласа си.
Андреева продължава невъзмутимо да чете от аутокюто:
– А по време на правителственото заседание беше обсъдено как да бъде запазен достъпът...
Разбрах, че работеше другата камера. Червената лампичка светеше отляво, което означаваше, че плакатът зад гърба на водещата не се виждаше в ефира. Направих крачка вляво, за да могат зрителите да видят надписа: No war. Спрете войната. Не вярвайте на пропагандата. Тук ви лъжат. Russians against war.
С крайчеца на окото си се зърнах на монитора, но картината мигом се промени. Просто режисьорът в апаратната най-сетне беше реагирал и бе пуснал някакъв репортаж, за да скрие случващото се в студиото. Моят протест продължи само 6 секунди.
Излязох от студиото с подкосени крака. Русото момиче с милиционерска униформа учудено примигна и безмълвно се вторачи в мен. Минах през нюзрума и захвърлих плаката до ксерокса, който стоеше под стълбището. Срещу мен по коридора вече вървеше цялото ръководство на дирекцията за информационни предавания на Първи канал.
– Вие ли бяхте? - прозвуча първият въпрос. Лицето на заместник-директора беше напрегнато, а веждите му - свъсени.
– Да, аз бях. - Нямаше смисъл да отричам.
Щом чу отговора ми, шефът на новинарската редакция Кирил Клейменов внезапно се обърна и си тръгна, без да каже нито дума.
– Елате с мен в кабинета ми - каза Алексей, другият му заместник.
Този добродушен наглед мъж дълги години беше работил като специален кореспондент на телевизия НТВ в Лондон. Влязохме в просторния му кабинет.
– Искате ли вода? - попита Алексей.
Взех чашата, която ми подаде. Ръцете ми трепереха, едва отпих няколко глътки. Вратата се отвори, в кабинета почти безшумно влезе един полицай и без да каже нито дума, застина като сянка до вратата.
– Давате ли си сметка, че издънихте колегите си? - подхвана Алексей.
– Това е мой личен избор, те нямат нищо общо.
– Някакъв конфликт с колегите си ли имате? - продължи той.
– Не, какво говорите, аз съм абсолютно миролюбив и безконфликтен човек.
– Да не би да имате роднини в Украйна?
– Да, в Украйна живеят две мои братовчедки. Слава богу, те са на безопасно място. Не търсете лични мотиви, аз всъщност не поддържам връзка с тях и вече близо двайсет години не съм била в Украйна. Просто протестирах срещу войната, защото смятам, че тази война е най-ужасното престъпление през двайсет и първи век.
– Бих искал да се запозная с вас при други обстоятелства... Но няма друг изход. Напишете молба за напускане по собствено желание - обобщи заместник-шефът на новините.
Отказах да направя това без адвокати. Тогава Алексей ме помоли да напиша поне обяснение. Написах няколко реда:
Аз, Марина Владимировна Овсянникова, не съм съгласна с информационната политика на Първи канал. Смятам, че войната, която Русия започна, е най-подлото и ужасно престъпление. И всички вие ще седнете на подсъдимата скамейка в Международния трибунал в Хага.
Подадох листа на шефа. И сама се учудвах на смелостта си. Преди няколко дни в Наказателния кодекс се появи нов член за фейковете. За антивоенния протест в директния ефир можеха да ме тикнат зад решетките за 15 години.
Полицаят ме изведе от кабинета. Отвън стояха още няколко стражи на реда и охранителите от вътрешната служба за сигурност на Първи канал. Те ме гледаха с изпълнени с ужас очи.
– Трябва да си взема нещата - казах на хората с униформа.
Поведоха ме по широкия коридор със стъклени прегради. Влязохме в общата зала на редакцията. Вътре имаше десетина души. По лицата на колегите бяха изписани страх и смущение. Забелязах двама служители от елитния отдел Гарант ТВ. Това беше звеното, което обслужваше единствено и само президента Путин и високопоставените чиновници в Кремъл. В него работеха само най-опитните и най-проверените хора. Такива звена имаше във всички национални телевизии. Гарант ТВ беше неофициално наименование, препратка към основния закон на страната, в който се казваше, че президентът е основният гарант на конституцията. За да може Путин да остане на власт, вече на два пъти променяха конституцията.
Моите колеги като че ли вече започваха да осъзнават, че скоро няма да се приберат вкъщи. Следователите щяха да ги разпитват цяла нощ. Повече нямаше да има директни ефири. От днес нататък всички емисии новини щяха да тръгват с малко закъснение.
Взех си нещата и тръгнах към изхода. На бялата дъска с едри букви беше написано подсещане от ръководството: Това не е ВОЙНА, а СПЕЦИАЛНА ВОЕННА ОПЕРАЦИЯ."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
