Пустинно цвете. Поезия

Сълзата

Нечия сълза лежеше на паважа
и може би бързаше да се изпари
преди да я стъпче подметка.
Спрях и я попитах:
Чия си ти и откъде си?
Сълзата въздъхна и рече:
Аз съм капка от морето,
което не е до колене.
Аз съм частица от дъжд,
който закъсня да завали.
Изпусна ме един човек,
който разбра,
че приказките му вече са мъртви.
Дълго го чаках да се върне
и да ме скъта отново в зениците си.
Дочаках те...
В този миг ме тласнаха в гърба,
прегазих я, залитнах крачка-две
и забравих за случилото се.
Продължих нататък,
широко и глупаво усмихнат.
Румен Младенов