Най-прекрасният от творческите светове на българската проза е този на Йовков. Свят, изпълнен с епическа мъдрост, красота и хармония. Българският разказ при Йовков (след Вазов и Елин Пелин) достига третия си голям връх. Този връх е и художествено най-зрелият и поставя Йовков до такива световни майстори на жанра като Чехов, Мопасан, Бунин, Шърууд Андерсън, О'Хенри, Хемингуей... "Мъдрецът наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беще преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, нещастия е пълен този свят, но все пак има нещо, което е хубаво - което стои над всичко друго - любовта между ... |
|
|
Като чете човек тези разкази, току избухне в смях, а после почне сам да си се чуди на какво, за бога, се е смял. Не ще и дума, Любомир Котев пак е развихрил завидното си разказваческо умение, пак е прибавил към него онова масалджийско сладкодумство, реди остроумни диалози, описва смешни случки и всякакви чешити в тези случки, и откъде тогава това свиване на гърлото?!... Как така отвъд карнавалната шарения на текстовете, отвъд пределната стилизация в наглед забавните и находчиви истории читателят внезапно изстива от усещането, че в цялата тая работа няма нищо, ама съвсем нищо весело?!... ... |
|
|
След „Нефертити в зимна нощ”(2001, ИК Жанет 45) Карастоянов зави към романа и в същото издателство през 2003 г. издаде „ Аутопия: другият път към ада ”, номиниран за български роман на годината от Фондация „Вик”. „ Смъртта е за предпочитане ” пък получи голямата награда за непубликуван роман „Развитие”. Наградите обаче явно не са го съблазнили напълно, защото в „La vie en Rose...” авторът отново се връща към старата си слабост – разказът. В новия си сборник разкази Карастоянов не повтаря някогашния начин за разказване на тъжни истории за тъжни хора. Онези два опита в областта на романа явно са си казали думата: „La vie en ... |
|
|
Завладяващо и мъдро, така както само Стефан Продев умее да разказва, тази книга ни разкрива удивителни картини от българския пейзаж, стоплени от присъствието на незабравими хора, обагрени от невидими за обикновеното око детайли, случки и светлосенки, които единствено голям художник може да съзре. "Всичко идва и си отива. Градове и села, хора и животни, цветя и птици. Единствен Балканът стои и не мърда. Гигантските му гънки са все едни и същи. Ту тъмни, ту прозрачни, подобни на вълни от катран и восък. Катранът е на запад, където все нещо пуши, а восъкът - на изток, потекъл като лава. Това са гранитът и кремъкът, ... |
