"Написано чета: В началото бе слово! И спирам още тук! Как почнал бих наново? За слово не върви оценка чак такава - дано Духът помогне друг превод да направя, дано ме озари... Сега пък съм написал отдолу ей това: В началото бе мисъл!. Перото си задръж! Не бързай с мисълта! Внимателно вникни дали е тъкмо тя оная мощ, която света е сътворила? Защо пък да не бъде: В началото бе сила!. Записвам си и него на своя лист, обаче пак нещо ми подсказва да стане другояче... И най-подир Духът съветва ме умело да пиша с чиста съвест: В началото бе дело!" Из книгата Йохан Волфганг Гьоте (1749 - 1832) е роден във Франкфурт ... |
|
"В един разказ, както и в една пиеса, трябва да вземете решение каква е вашата гледна точка и да останете здраво вкопчен в нея", казва Съмърсет Моъм. В тези живописни разкази гледната точка на автора невинаги е прозрачна - според нас това е по-скоро предимство, отколкото слабост. Затова пък историите и случките в тях не оставят и сянка на съмнение, че Моъм добре познава хората и местата, които обрисува, че е завладян от космополитната атмосфера, която пресъздава, че в спомените му се тълпят тропически видения, рикши с безгрижни същества, магически заклинания, екзотични аромати. Сборникът Далекоизточни разкази е ... |
|
"Искате бели нощи? Как да ви кажа - единственият начин е да си издрапате до тях през черните дни. И не, не съм черногледа или цялата в бяло - животът е такъв, редуват се нещата, както денят и нощта се редуват, горе-долу поравно. Даром даденото също трябва да се плати. Всичко, което искаш в този живот, трябва да си го изработиш. Има ли, питате, такава любов? Има, разбира се. Всяка любов е такава. Когато две любови се срещнат и се познаят, тогава са белите нощи. Дори посред бял ден. Адски е просто, затова не можете да го разберете, все усложнявате. Отвътре навън, не обратното. Малко като в приказката за златната вода ... |
|
Шестнайсетгодишната Дида е оградила себе си, мечтите си и живота си с правила, които спазва стриктно. До един безумен майски ден, в който всичко се променя. Ден, изпълнен с толкова много противоречия. Ден, в който маковете са кървавочервени, а мечтите - болезнено далечни... Ден, в който една-единствена дума пулсира натрапчиво в мозъка ѝ като все още жива пъпна връв: Мама."Дида седеше на любимото си място - беше ѝ като запазена марка. На ръба. На ръба на прозореца, точно там, където започват мечтите и свършва адът. Обичаше да е с гръб към всички останали мизерни същества и за части от секундата да се ... |