"– И виж после какво е останало в плевника! Дали има още каци с мед. Знам, че дъртата ги криеше в сламата – каза беззъбият по неговия си, фъфлещ начин.
– Няма да имаме място бе, бате, да съберем всичко в каруцата. Друг път ша додим – каза малкият и метна пълния чувал с дрехи на гърба си.
– Мамицата му! Хай! Тръгваме тогава! – извика беззъбият и скочи от задната част на плевника.
Качиха се на каруцата и тихо подкараха коня. Никой в селото не усети как бе обрана поредната къща, плевник, дам. Да, ама Бог вижда всичко... След няколко километра, щом излязоха от селото, двамата крадци стигнаха кръстопът. Там бяха нападнати от други разбойници. Бяха убити и ограбени. Собствената им "плячка" стана богатство на други злодеи, този път трима.
След няколко дни и тях ограбиха. И тях избиха. Кървища, само кървища по пътищата. Времето беше такова. Новите грабители изядоха храната, която все още беше останала в каруцата на първите двама, дрехите разделиха и на всеки по едно гърне със злато имаше дори. Тези пък бяха четирима. Ама и тях Бог видя.
Разделиха се те седмица след зулума си и един по един станаха плячка на други зли хора. Златото в гърнетата се делеше на пет, на шест, на десет, докато един ден, двама пияни търгаши не се скараха. Сбиха се на един кръстопът за златното колие на някаква ханъма, останало на дъното на последното гърне. Хванаха го за краищата, задърпаха го, разкъсаха го. Верижката се счупи с тих пукот и от нея изпадна малка пчеличка със рубинена главичка. Вече нямаше значение колието. Пияниците се хванаха за вратовете и все едно кой на кого нож извади. Накълцаха се като прасета и така приключи дележът на всичките грабежи.
После минаваха по пътя стада с елени и кошути, забиха финото украшение в земята. Минаваха мечки, каруци, коне, копита. Рубинчето от главата на пчеличката – толкова малко и изящно, се отдели и се заклещи в лапичката на един лалугер, който бягаше изплашен от поредния чакал. Лалугерът се скри в дупката си, а на следващата пролет женската, когато чисти бърлогата за малките си, изора с ноктите си цялото ѝ дъно. Избута старата пръст в дерето до дупката, а с нея и рубина от главата на пчеличката. Търкулна се той по шумата. Понеже пръстта потъна между старите листа, а той беше по-тежък, заподскача по тях и се спря върху дълга каменна плоча, останала от старо Светилище, което Юдите пазеха.
– Видя ли! Отец ни праща послание! – каза една от тях. – Скоро хората ще започнат да идват и да ни дават оброците си, да ни молят да ги пазим, а ние ще се възползваме от силите им, от живота им. Хаха! Ще си го вземаме от тези, които идват за помощ.
– Хи-хи-хи! – захили се друга. – Аз най-обичам мома да идва тук и да се моли за нейния любим. Ни любим намира после, ни се връща в селото.
– Това е било в миналото! Ще помагате сега! Платиха ви вече. Една мома ще дойде. Ще пита нещо. Дайте ѝ отговор! – обади се мъжки глас изневиделица, разбута шумата наоколо, подплаши присмехулните Юди.
Чу се недоволно съскане, скимтене, шумолене. Рубинчето се стаи в плесента по камъка, после се възпламени и накрая изгоря. Вдигна се дим от дерето и недоволството на Юдите разбута листата по дърветата. Нагоре към небето политна дъхът им.
***
– Не го чакай, мари булка! Няма да се върне. Остави го! – съветваше я старицата. – Виждам, в далечното село, дето го пратиха техните аргатин да бъде, друга мома е залюбил. Чирак иска да става на баща ѝ. Занаят да учи. У тях да остане завинаги. Тя е една на майка и баща. Много е богат кожарят, ама и твоето момче люби силно дъщеря му. Сега иска да се учи и на занаята на баща ѝ. А уж аргатин на нивите му отиде. Не го чакай, няма да се върне. Забрави го! – умоляваше я старицата.
– Няма! – инатеше се Друма. – Ние тука года се канихме да правим.
– Канихте се, ама той туй не го е казал и сега друга мома задява.
– Не те питам какво да сторя с него. Дойдох да те питам къде е къщата на кожаря, чиято дъщеря люби Стражан – каза раздразнено момичето.
– Какво значение има?
– Искам да знам – каза сигурно в себе си то. Бе замислило да отиде в къщата на богаташа.
– Не ти трябва! Любовта им не е лъжовна, не е по магия правена. Истинска е, Божия любов. Не можеш да я развалиш...
Но момичето не кандиса. Пита родителите на Стражан къде са го пратили и една сутрин, още по тъмно, пременена в черни одежди, тръгна към гората. Знаеше от баба си, че старото Светилище е пропаднало в дере след някакъв земетръс и се упъти натам. Надвечер го намери. Остави златната парà, дето Стражан ѝ даде за оброк да го чака, и замоли несъзрима да я сторят за седмица. Юдите там отдавна чакаха някой човек да ги потърси, че бяха зажаднели за човешки молитви.
Легна Друма, преспа на камъка. Играха хоро Юдите отгоре ѝ, тъпкаха младото ѝ тяло, отъпкаха живота ѝ. Толкоз много обичаше Стражан Друма, та бе готова всичкото си да даде, само и само той да се върне при нея.
Надигна се сутринта, но само Юдите я видяха. Тялото ѝ беше несъзримо, но черните одежди издаваха фигурата ѝ. Доближи Друма селото. Скри се в един стар, изоставен обор и дочака нощта. Когато и последната виделина се изтръгна от небето, Друма излезе от скривалището си. Дрехите ѝ се сливаха с нощта, черната пелерина се влачеше и ако нямаше нападала слама по пътя, та да се закача по полите ѝ, никой нямаше и да усети даже, че нещо се движи из къщите."
Из книгата
Книги 
