Какво обаче кара авторката да създаде толкова дълбок смисъл на своята история? Зад псевдонима Оура Лов се крие името на българската писателка Рада Тишелова. Малцина знаят това, но мнозина запомнят нейния псевдоним заради първата ѝ книга - "Пчелата". Отново издадена от "Бард", бързо след появата си книгата печели огромен брой читатели, а днес смело е представяна като част от бестселърите в България. По-късно Оура Лов споделя, че артистичното ѝ име резултат от самата книга "Пчелата" и сякаш е дошло от само себе си. Вдъхновено е от имената на главните герои в историята - Оу от Оуз и Ра от Рая. На пръв поглед странно, но носи аурата на любовта, както споделя авторката "на английски Аура се чете Oypa", а зад думата "Лов" е любовта (от англ. език "Love").
Извън света на писането Оура Лов също обръща внимание на духовната еволюция. Тя е преподавател по Прана енергийно лечение към Института за вътрешни науки в Австрия. Освен това Оура е рейки ман мастер и създател на собствена система за йога практика, разработена специално за хора, които са без активни спортни занимания, имат здравословни или други проблеми и за по-възрастни хора. А за тези, които се питат що за човек е самата Оура Лов - в част от информацията за себе си тя споделя, че харесва персийския поет и мистик Мевляна и се прекланя пред учителя Петър Дънов. А към духовните практики, писането и преподаването в ежедневието си Оура винаги добавя и още нещо: силно вярва, че вътре в нас има сила, която може да твори чудеса и да лекува всичко в живота ни.
Анотация на книгата
Катастрофа... Любов! Романс... Но с кого? Човек или ангел? Забрава... Сън или реалност? Коя съм аз? Кой е той? Кои сме ние? Какво следва...
Внимание! Тази книга не е за теб! Тя е за душата ти, която иска да си спомни. Не посягай към нея, ако не си готов! Предупреден си! Изборът е твой...
"Това е новата приказка, която искам да ти разкажа. Не приемай нищо за истина, ако душата ти не откликва! Просто се забавлявай с историята, сглобена от парченца житейски случки в пъзела, който ти предлагам. Нека всеки вземе от книгата само онова, от което има нужда. И не забравяй, ти никога не си сам. Всичко, което те заобикаля, е плод на избора, който правиш във всяка житейска ситуация, и е уникално също като теб и пътя, който си избрал да следваш."
Внимание! Тази книга не е за теб! Тя е за душата ти, която иска да си спомни. Не посягай към нея, ако не си готов! Предупреден си! Изборът е твой...
Откъс от книгата
"Събуждането може да бъде от сън, но може и да е събуждане за живот, пробуждане за реалността такава, каквато не умът, а душата приема за истина. Тогава заблудите падат и остава простота, осъзнатост и безмълвно преклонение пред любовта.
– Ани!
Гласът идваше от неопределена посока и изпълваше стаята. Тя не можеше да определи в съня си ли чува името си, или някой се опитва да я събуди. Пое си мъчително въздух. Тялото ѝ трепереше. Бавно се раздвижи. Зъбите ѝ потракваха все едно имаше треска, а в стаята беше топло. Сънна апнея - това беше диагнозата. Бавно влизаше в тялото си и се раждаше отново всяка сутрин, осъзнавайки с благодарност, че е жива. Амнезия, която траеше минути, докато историята на живота ѝ постепенно започваше да се прояснява. Инстинктивно клепачите ѝ трепнаха и красиви сини ириси поздравиха деня. Умът ѝ автоматично заработи. Тя започна да си припомня коя е. Постепенно реалността изпълни съзнанието ѝ. Първата мисъл, която я споходи, беше за липса, за пустота.
Опита се да осмисли фактите. Беше събота - денят, в който ѝ се полагаше да поспи повече. Май че нямаше нищо спешно за вършене. Протегна се. Не ѝ се ставаше. Погледна часовника и установи, че e едва седем. Още се ориентираше...
Все по-често се будеше с усещането, че се връща в реалност, в която се налагаше да живее насила. И днес се наложи да приеме факта, че се буди сама в голямата спалня, а шестгодишният ѝ син все още спи в съседната стая. Не искаше да го буди толкова рано. Какво обаче беше това странно чувство на липса?
Постепенно се пробудиха всички спомени, докато се вместваше в собствения си живот. Силната болка, която се опитваше да излекува от година, отново се появи. Болеше я... болеше я сърцето. Устните ѝ зашепнаха: „Обичам го! Господи... обичам го!“. Какво трябваше да направи, за да го забрави? Беше прекъснала всички връзки с хората, които ѝ напомняха за него. Но как можеше да го заличи в мислите си, когато това беше най-красивото преживяване в живота ѝ!
Умът ѝ започна да рисува отминали картини. Катастрофата... Виденията... Желанието да се притече на помощ... Страстното необяснимо влечение... Не, не искаше да мисли за него. Упорито се опитваше да го забрави. Защо? Заради бягството му.
Всеки имаше в живота си срещи със съдбата. Това беше нейното "събуждане" - изтръгването от монотонния живот, за да разбере себе си и да стане по-добър човек, да се научи да обича и да се радва на всеки повод за усмивка, да бъде щастлива, че просто съществува.
На нея ли ѝ се бе случило, или беше сънят, от който се пробуждаше?
Спомените затанцуваха пред нея... Преди една година... Ани шофираше внимателно. Взираше се в гъстата мъгла, която обгръщаше града в плътна прегръдка. Сякаш си се потопил в мляко..."
– Ани!
Гласът идваше от неопределена посока и изпълваше стаята. Тя не можеше да определи в съня си ли чува името си, или някой се опитва да я събуди. Пое си мъчително въздух. Тялото ѝ трепереше. Бавно се раздвижи. Зъбите ѝ потракваха все едно имаше треска, а в стаята беше топло. Сънна апнея - това беше диагнозата. Бавно влизаше в тялото си и се раждаше отново всяка сутрин, осъзнавайки с благодарност, че е жива. Амнезия, която траеше минути, докато историята на живота ѝ постепенно започваше да се прояснява. Инстинктивно клепачите ѝ трепнаха и красиви сини ириси поздравиха деня. Умът ѝ автоматично заработи. Тя започна да си припомня коя е. Постепенно реалността изпълни съзнанието ѝ. Първата мисъл, която я споходи, беше за липса, за пустота.
Опита се да осмисли фактите. Беше събота - денят, в който ѝ се полагаше да поспи повече. Май че нямаше нищо спешно за вършене. Протегна се. Не ѝ се ставаше. Погледна часовника и установи, че e едва седем. Още се ориентираше...
Все по-често се будеше с усещането, че се връща в реалност, в която се налагаше да живее насила. И днес се наложи да приеме факта, че се буди сама в голямата спалня, а шестгодишният ѝ син все още спи в съседната стая. Не искаше да го буди толкова рано. Какво обаче беше това странно чувство на липса?
Постепенно се пробудиха всички спомени, докато се вместваше в собствения си живот. Силната болка, която се опитваше да излекува от година, отново се появи. Болеше я... болеше я сърцето. Устните ѝ зашепнаха: „Обичам го! Господи... обичам го!“. Какво трябваше да направи, за да го забрави? Беше прекъснала всички връзки с хората, които ѝ напомняха за него. Но как можеше да го заличи в мислите си, когато това беше най-красивото преживяване в живота ѝ!
Умът ѝ започна да рисува отминали картини. Катастрофата... Виденията... Желанието да се притече на помощ... Страстното необяснимо влечение... Не, не искаше да мисли за него. Упорито се опитваше да го забрави. Защо? Заради бягството му.
Всеки имаше в живота си срещи със съдбата. Това беше нейното "събуждане" - изтръгването от монотонния живот, за да разбере себе си и да стане по-добър човек, да се научи да обича и да се радва на всеки повод за усмивка, да бъде щастлива, че просто съществува.
На нея ли ѝ се бе случило, или беше сънят, от който се пробуждаше?
Спомените затанцуваха пред нея... Преди една година... Ани шофираше внимателно. Взираше се в гъстата мъгла, която обгръщаше града в плътна прегръдка. Сякаш си се потопил в мляко..."
