"Защото никога няма да се срещнем" е юношески фантастичен роман. Той разказва историята две момчета и ни пренася в атмосферата на тяхното необикновено приятелство. То е такова, каквото никога няма да го срещнем - и при това ни принуждава да преразгледаме своето поведение и подход към живота. По свои лични причини, героите са принудени да живеят извън обществото. Действието се развива с разкази от първо лице, писма, разменени между двамата. Епистоларната форма е един от начините читателят сам да достигне до своите заключения. Заключения за страховете и тайните, за преодоляването на премеждията. Романът превръща в герой и се застъпва за всеки, който някога се е чувствал като крайно различен.
Оливър, американско момче с несръчен чар и "дарба за разказване на истории", живее в колиба в гората. Той никога не е сърфирал в интернет. Нещо повече - той не може да понесе никакво електричество. Контактът с електричеството със сигурност ще доведе до смъртта му... В писмата си Оливър е разговорлив, разказът му е бродещ в различни теми. Оли, представен на повърхността, е наивен, честен и забавен. Но по-късно в романа, читателят осъзнава, че той е всичко друго, но не и безгрижен. "Автобиографията" на Оливър стопля сърцето и на моменти е сърцераздирателна. А читателят няма друг избор, освен да очаква със затаен дъх следващата "порция".
От другата страна е Мориц, който живее в Германия. Той гледа на света по свой си начин - с "песимистичен реализъм", който го прави интересен образ. Мориц е момче с една ужасна тайна, която недоверчивата му природата го кара да разкрива бавно и постепенно. Разказът го разкрива като препазлив, студен и логичен. В него често са изтъквани суровите реалности на един свят, който Оливър няма как да опознае. Има нещо в болката, която не може да бъде прикрита, което създава голямо съчувствие към Мориц. Той е момче, обременено от знанието за неща, които не може да разбере напълно.
Двете момчета изглеждат като двата полюса, които никога няма да се срещнат. Това, което е изключително трагично е, че ако те някога се срещнат, един от тях със сигурност ще умре.
Историите на тези две момчета са разкрити малко по малко с всяко следващо писмо в романа. Докато читателят постепенно достига до шокиращото заключение за промяната в живота на двамата.
Анотация на книгата
Оли и Мориц са най-добри приятели, но никога няма да се срещнат. Оли страда от опасна за живота алергия към електричеството, а слабото сърце на Мориц изисква пейсмейкър. Ако някога се срещнат, и двамата могат да умрат. Двете момчета живеят като изгнаници от обществото, но чрез писмата, които си разменят, помежду им се установява силна връзка - спасително въже в мрачни времена: когато единствената приятелка на Оли, Лиз, го изоставя, а Мориц се бори с грубиян, решен да го унищожи. Но когато Мориц разкрива ключа към общото им, зловещо минало, започнало преди години в загадъчна германска лаборатория, приятелството им е изправено пред изпитание, което нито единият, нито другият е очаквал.
Разказана под формата на писма от Оли и Мориц - два необикновени нови гласа, - тази история за невъзможно приятелство и надежда при странни обстоятелства съчетава елементи на научна фантастика с темите за порастването. Забавен, мрачен, невероятно вдъхновяващ и абсолютно незабравим разказ.
Удивителен роман за силата на приятелството и подкрепата. И колко значима и мотивираща е тя, когато идва човек, който е близко до теб, макар и много, много далеч. Толкова далеч, че може би никога няма да се срещнете. История, която разкрива един интересен факт - понякога на непознат можеш да покажеш истинската си същност и този непознат може да се превърне в единствения човек, който наистина те познава. До дъното на душата ти, до най-съкровените ти спомени, мечти, а дори до костите на тялото ти...
Лия Томас завършва Университета Клериън през 2010 г. Започва да пише разкази още в училище. Има публикувани произведения в многобройни литературни списания и антологии. Към момента има две издадени книги - дебютният ? роман "Защото никога няма да се срещнем" и продължението му „Nowhere near you". Любимата книга от детството ? е "Вещиците" на Роалд Дал, а сред писателите, на които се възхищава, се нареждат Дж. К. Роулинг, Джейн Остин и Урсула Ле Гуин. Живее в Сан Диего, Калифорния.
Разказана под формата на писма от Оли и Мориц - два необикновени нови гласа, - тази история за невъзможно приятелство и надежда при странни обстоятелства съчетава елементи на научна фантастика с темите за порастването. Забавен, мрачен, невероятно вдъхновяващ и абсолютно незабравим разказ.
Удивителен роман за силата на приятелството и подкрепата. И колко значима и мотивираща е тя, когато идва човек, който е близко до теб, макар и много, много далеч. Толкова далеч, че може би никога няма да се срещнете. История, която разкрива един интересен факт - понякога на непознат можеш да покажеш истинската си същност и този непознат може да се превърне в единствения човек, който наистина те познава. До дъното на душата ти, до най-съкровените ти спомени, мечти, а дори до костите на тялото ти...
Лия Томас завършва Университета Клериън през 2010 г. Започва да пише разкази още в училище. Има публикувани произведения в многобройни литературни списания и антологии. Към момента има две издадени книги - дебютният ? роман "Защото никога няма да се срещнем" и продължението му „Nowhere near you". Любимата книга от детството ? е "Вещиците" на Роалд Дал, а сред писателите, на които се възхищава, се нареждат Дж. К. Роулинг, Джейн Остин и Урсула Ле Гуин. Живее в Сан Диего, Калифорния.
Откъс от книгата
Мой скъпи колега отшелнико,
Казвам се Оливър, но хората, с които се запознавам, обикновено по-късно започват да ме наричат Оли. Но предполагам, че ти няма нужда да го правиш, защото по всяка вероятност никога няма да се срещнем. Никога няма да мога да дойда до там, където живееш ти, защото моето отшелничество до голяма степен се дължи на това, че имам смъртоносна алергия към електричество. Това ме лишава от възможността да върша много неща, но хей, всеки с проблемите си, нали така?
Мисля, че е жалко, задето никога няма да се запознаем, защото не съм съвсем скучен. Например, нямам равен в жонглирането с вилици. Страхотен съм в калиграфията на канджи, а освен това мога да издялам от парченце бор каквото пожелаеш - е, стига ти да искаш да е от бор. Доктор Обърн-Сташ (наистина се казва така, кълна се) е много впечатлен от бързината, с която мога да изброя всички кости в човешкото тяло, от кокалчето на най-грозния пръст на крака си до челната кост над очите си. Книгите, които съм изчел, са повече от космите на главата ми и ми остават само няколко месеца до овладяването на глокеншпила (това, ако не знаеш, е металният и по-як батко на ксилофона). Знам какво си мислиш, но ще се изненадаш до каква степен самотният живот в гората може да накара човек да оцени глокеншпила.
Но да забравим всички тези неща. Най-интересното за мен е това, че чезна от любов.Нямам предвид всички тези поетични дивотии как някой бил обзет от порив да пише името на някое момиче в тетрадките си или да го дълбае в чинове или дървета. Не говоря и за серенади на лунна светлина, защото дори и котката ми, която не спира да хрипти, пее по-добре от мен. Искам да кажа, че ако проявя желание да бъда близо до това момиче - Лиз, така се казва - при нормални обстоятелства, може да умра. Ако някога поискам да я заведа на - не знам - видеозала(нали така наричате онези загадъчни места, стените на които са покрити с електронни игри?), в мига, в който вляза в помещение, пълно с неонови светлини и забързани стимулатори, ще рухна и ще получа пристъп, какъвто не си виждал.
А може и аз да не видя повече - ако си ударя главата прекалено силно. Мисля, че когато казват "чезне от любов", повечето хора нямат предвид това, колега отшелнико.
Ако заведа това момиче на кино (а много ми се иска - какво е усещането да гледаш филм?), жуженето на прожектора зад нас ще накара клепачите ми да заиграят. Пищенето на телефоните в джобовете на останалите зрители ще ме накара да се почувствам така, сякаш в слепоочията ми се забиват смарагдови пикели, а слабите светлини над главата ни ще изгорят ретината ми и ще пробият в нея бели и златни петна. Може дори да си глътна езика.Но някъде прочетох, че хората, които получават епилептични пристъпи, всъщност не може да си глътнат езика.
Само че могат да го прехапят. Един път, след голям припадък, зверски си прехапах моя и се наложи Обърн-Сташ да направи седем шева отгоре и пет отдолу, за да може да зарасне после. Две седмици и повече сновах из къщичката ни и дрънках неща като: "Ko саа?" и "Да, моа", докато мама просто ме гледаше и клатеше глава раздразнена. Мама винаги е раздразнена. Лицето ѝ е сбърчено почти през цялото време, особено около очите, дори когато се усмихва. Мисля, че за това съм виновен най-вече аз. Никога няма да є спомена за това, защото мисля, че ще се разстрои, че съм забелязал, и тогава може пак да се заключи в гаража за един-два дни, а този път може да е дори за по-дълго.
Мама е невероятна, но напоследък имахме няколко лоши дни - дни, в които нито аз, нито тя не можем да се порадваме на зимното слънце. Тя ме гледа как пиша това писмо на светлината на свещите и навярно се чуди дали изобщо ще можеш да го прочетеш. Според нея съм имал почерк на пиян доктор. Веднъж попитах доктор Обърн-Сташ дали няма желание да пийне малко контрабанден алкохол (нали това трябва да пият хората, когато са в гората?) и да ми напише сонет, за да мога да сравня неговия почерк и моя, но той просто се подсмихна зад козята си брадичка и ме потупа по рамото.
Но за какво говорех? За Лиз ли? Сигурно, защото така прави човек, когато чезне от любов. Първият страничен ефект е неконтролируемо бълване на думи. Когато Лиз е наблизо, ми се струва, че наоколо няма нищо друго! Тя се подсмихва и ме поднася, както в онзи ден, в който я срещнах за пръв път в гората, и тогава си мисля, че може би всичко с мен ще се оправи, че може би все пак не полудявам. Защото Лиз ми каза, че никой не бива да съобщава болестта си преди името си. А аз ти казах първо името си, колега отшелник! Съмнявам се 17
да съм направил и половината от нещата, които си направил ти. Бих се отказал от цялата си дарба на глокеншпила, само да можех да вляза в интернет. Или да се кача на училищен автобус, или да усетя как работи климатикът. И ти ли си свръхчувствителен към електричество?
Мама казва, че петнайсет листа, изписани от двете страни, са достатъчни да уплашат всекиго и да го накарат да се държи настрана, затова ще спра тук, на страница двайсет и
осма. Пиши ми скоро. Тук става скучно. Споменах ли за това?
~ Оли Оли Прав-и-свободен
П.П. Ето ти тийзър, за да поискаш да прочетеш автобиографията ми: вече съм умирал.
Казвам се Оливър, но хората, с които се запознавам, обикновено по-късно започват да ме наричат Оли. Но предполагам, че ти няма нужда да го правиш, защото по всяка вероятност никога няма да се срещнем. Никога няма да мога да дойда до там, където живееш ти, защото моето отшелничество до голяма степен се дължи на това, че имам смъртоносна алергия към електричество. Това ме лишава от възможността да върша много неща, но хей, всеки с проблемите си, нали така?
Мисля, че е жалко, задето никога няма да се запознаем, защото не съм съвсем скучен. Например, нямам равен в жонглирането с вилици. Страхотен съм в калиграфията на канджи, а освен това мога да издялам от парченце бор каквото пожелаеш - е, стига ти да искаш да е от бор. Доктор Обърн-Сташ (наистина се казва така, кълна се) е много впечатлен от бързината, с която мога да изброя всички кости в човешкото тяло, от кокалчето на най-грозния пръст на крака си до челната кост над очите си. Книгите, които съм изчел, са повече от космите на главата ми и ми остават само няколко месеца до овладяването на глокеншпила (това, ако не знаеш, е металният и по-як батко на ксилофона). Знам какво си мислиш, но ще се изненадаш до каква степен самотният живот в гората може да накара човек да оцени глокеншпила.
Но да забравим всички тези неща. Най-интересното за мен е това, че чезна от любов.Нямам предвид всички тези поетични дивотии как някой бил обзет от порив да пише името на някое момиче в тетрадките си или да го дълбае в чинове или дървета. Не говоря и за серенади на лунна светлина, защото дори и котката ми, която не спира да хрипти, пее по-добре от мен. Искам да кажа, че ако проявя желание да бъда близо до това момиче - Лиз, така се казва - при нормални обстоятелства, може да умра. Ако някога поискам да я заведа на - не знам - видеозала(нали така наричате онези загадъчни места, стените на които са покрити с електронни игри?), в мига, в който вляза в помещение, пълно с неонови светлини и забързани стимулатори, ще рухна и ще получа пристъп, какъвто не си виждал.
А може и аз да не видя повече - ако си ударя главата прекалено силно. Мисля, че когато казват "чезне от любов", повечето хора нямат предвид това, колега отшелнико.
Ако заведа това момиче на кино (а много ми се иска - какво е усещането да гледаш филм?), жуженето на прожектора зад нас ще накара клепачите ми да заиграят. Пищенето на телефоните в джобовете на останалите зрители ще ме накара да се почувствам така, сякаш в слепоочията ми се забиват смарагдови пикели, а слабите светлини над главата ни ще изгорят ретината ми и ще пробият в нея бели и златни петна. Може дори да си глътна езика.Но някъде прочетох, че хората, които получават епилептични пристъпи, всъщност не може да си глътнат езика.
Само че могат да го прехапят. Един път, след голям припадък, зверски си прехапах моя и се наложи Обърн-Сташ да направи седем шева отгоре и пет отдолу, за да може да зарасне после. Две седмици и повече сновах из къщичката ни и дрънках неща като: "Ko саа?" и "Да, моа", докато мама просто ме гледаше и клатеше глава раздразнена. Мама винаги е раздразнена. Лицето ѝ е сбърчено почти през цялото време, особено около очите, дори когато се усмихва. Мисля, че за това съм виновен най-вече аз. Никога няма да є спомена за това, защото мисля, че ще се разстрои, че съм забелязал, и тогава може пак да се заключи в гаража за един-два дни, а този път може да е дори за по-дълго.
Мама е невероятна, но напоследък имахме няколко лоши дни - дни, в които нито аз, нито тя не можем да се порадваме на зимното слънце. Тя ме гледа как пиша това писмо на светлината на свещите и навярно се чуди дали изобщо ще можеш да го прочетеш. Според нея съм имал почерк на пиян доктор. Веднъж попитах доктор Обърн-Сташ дали няма желание да пийне малко контрабанден алкохол (нали това трябва да пият хората, когато са в гората?) и да ми напише сонет, за да мога да сравня неговия почерк и моя, но той просто се подсмихна зад козята си брадичка и ме потупа по рамото.
Но за какво говорех? За Лиз ли? Сигурно, защото така прави човек, когато чезне от любов. Първият страничен ефект е неконтролируемо бълване на думи. Когато Лиз е наблизо, ми се струва, че наоколо няма нищо друго! Тя се подсмихва и ме поднася, както в онзи ден, в който я срещнах за пръв път в гората, и тогава си мисля, че може би всичко с мен ще се оправи, че може би все пак не полудявам. Защото Лиз ми каза, че никой не бива да съобщава болестта си преди името си. А аз ти казах първо името си, колега отшелник! Съмнявам се 17
да съм направил и половината от нещата, които си направил ти. Бих се отказал от цялата си дарба на глокеншпила, само да можех да вляза в интернет. Или да се кача на училищен автобус, или да усетя как работи климатикът. И ти ли си свръхчувствителен към електричество?
Мама казва, че петнайсет листа, изписани от двете страни, са достатъчни да уплашат всекиго и да го накарат да се държи настрана, затова ще спра тук, на страница двайсет и
осма. Пиши ми скоро. Тук става скучно. Споменах ли за това?
~ Оли Оли Прав-и-свободен
П.П. Ето ти тийзър, за да поискаш да прочетеш автобиографията ми: вече съм умирал.
