"Граница" - едно пътешествие на Капка Касабова до края на Европа

Капка Касабова е родена през 1973 г. в София. През 1990 г. семейството ѝ заминава за Англия, а по-късно за Нова Зеландия. От няколко години живее в Единбург, Шотландия. Сред произведенията ѝ са "Любов в земята на Мидас" и "Вила Пасифика", а дебютната й книга във Великобритания е "Улица без име", оценена високо от критика и читатели.
За написването на "Граница" авторката отделя няколко месеца, обикаляйки забравени места на граничната терирория, където се срещат и разделят България, Гърция и Турция. Капка посещава малки села и в трите държави, събирайки историите на хората, които живеят там и в последствие разбира, че всъщност те споделят много повече, отколко човек би предполагал. В интервю на вестник "Капитал" авторката споделя:

"Това, че открих толкова много свързващи човешки истории и характеристики именно в граничните райони, ми се струва показателно: хората на Балканите споделят много повече общи неща от онези, които всъщност ги разделят. Това ми подейства окриляващо и въпреки че много от историите, които чух, са тъжни, като цяло "Граница" е книга, посветена на надеждата, любовта и красивото."

В края на пътуването на Капка ѝ предстояло да посети последното село в Турция. По радиото прозвучала песен и тя помолила свой приятел, който я съпътвствал през цялото време, да преведе текста на песента. В интервю пред "Кръстопът" - електронното списание за литературата като събитие и събитията в литературата, Капка Касабова споделя:

"Това е една много известна песен в Турция, в която се пее за една огромна раздяла с любимата: "изгних, изгних по затворите, ще се видим, ще се видим чак след смъртта ми" - една песен на изгнаника. Всъщност любимата е родината, а родината в тази песен е Румелия, Османска Европа, един изчезнал свят, и това е песен, която се е пеела всъщност от бежанците от целите Балкани, но на различни езици и всеки пее своята песен и плаче на своя гроб, а накрая се оказва, че песента е една и съща. И че гробът е един и същ - защото тези истории ги чух и в Гърция, и в България, и в Турция."

"Тел в душата

Беше обикновена занемарена странджанска къща с нисък дувар, гумени галоши пред прага и картон на мястото на счупения прозорец. Градината преливаше от рози и дребни ябълки петровки, които разливат стипчив сладко-кисел сок в устата ти, щом впиеш зъби в тях. Край външната мивка стояха каци с джибри за домашната сливовица. Мъхестото ухание на домати "биволско сърце" ме посрещна още от портичката, когато проврях длан да отворя отвътре.

В къщата живееше старец, с когото исках да говоря, защото през 60-те, 70-те и 80-те беше служил в 7-ма дивизия на гранични войски.

"По-добре не ходи - предупреждаваха ме местните, - не е добре човекът. С никой не общува, и откакто се случиха онези неща, ходи като прокълнат."

Зад портата стърчеше монолитен каменен паметник в човешки ръст, издигнат в памет на граничар, "зверски убит от турците" - както гласи любимата балканска фраза – през 1948 година. Оказа се баща му, а не след дълго ми бе разказана поизлъскана история за герой, въпреки че човекът не е бил точно герой, а разузнавач, предаден от колегите си и отвлечен в Истанбул. Чух объркана история за маневри на двойни, ако не и тройни, агенти, включваща българско, съветско и турско контраразузнаване, която оставяше впечатлението, че зверското убийство на баща му е било извършено не от "турците", а от МГБ, наследник на масовите убийци от НКВД и предходник на по-новото КГБ. На портата имаше закачен некролог със снимка на ведро усмихнат младеж във военна униформа. Името му беше Наско. Нещо в интелигентните му пъстри очи от раз сломи сърцето ми: надеждата, която видях в тях.

Заварих стареца в кокошарника зад къщата, гонеше кокошки с празна ръчна количка. Беше здравеняк с хлътнали гърди, облечен от главата до петите в камуфлажни дрехи и с развързани кубинки. Щом ме видя, престана да псува кокошките и остави количката.

– К’во има? - Приближи се и ме изгледа враждебно със синьото си око. На мястото на другото кожата бе заравнена и съшита. Отстъпих. Беше небръснат и лъхаше възкисело на пот и снощна ракия.

– Добър ден, гостувам за малко в селото - казах приветливо и побързах да добавя: - Моите съболезнования за жена ви.

Жена му бе починала предната седмица. Така ме погледна, че очаквах да ме блъсне надолу по стълбите и да ме напсува. Обаче той каза:

– Седнѝ - дръпна един пластмасов стол за мен и един за себе си. Седнахме. Попита ме как се казвам и откъде съм, а после замълчахме. Огромните му възлести ръце потръпваха неспокойно в скута. Представих си как с тях чупи гръкляна на кокошка. Откъсна слива от един увиснал клон и ми я подаде.

– Какво е станало с окото ви? - попитах с дрезгав глас и оставих сливата в скута си.

– Възпаление - каза. – А миналата седмица жената умря. Всичко свърши. Не знам защо, обаче не ми провървя в живота. - После добави: – Имах син. Наско.

Челюстта му затрепери и в самотното му око внезапно бликнаха сълзи.

– Умно момче, добро момче. Щеше да става офицер. В свързочните части. В него ни беше надеждата.

– Какво стана?

– Осемдесет и шеста година. Казаха, инцидент. Командирът му възложил да взриви една каменна кариера. Трябвало да набавят камъни за вилата на някой си генерал. Детонаторът уцелил хлабав камък. И Наско наполовина разкъсан, през кръста.

"Инцидентите" с войници били толкова чести преди 1990 г., че смъртта на момчето изобщо не била разследвана, а и животът на младите войничета, както и животът на бегълците, които войничетата са били длъжни да преследват, е бил с ниска цена."