Светът познава Мадам Тюсо като майстор на едно необикновено изкуство - изкуството на восъчните скулптори. Но има ли нещо, което не знаем за нея?
Можем да потърсим отговор в книгата, която разказва за бурната история на живота на Мадам Тюсо. Тя е по книжарниците от осми декември благодарение на издателство "
Емас". Романът "
Мадам Тюсо. Живот между любовта и революцията" на писателката
Мишел Моран е вълнуващ разказ, вдъхновен от съдбата на талантлива, амбицозна и интелигентна жена.
Ето и нейната история накратко: през 1777 г., Мари Тюсо създава първата си восъчна фигура, която изобразява
Волтер. В това изкуство я е посветил нейният чичо, от когото тя наследява и музея за восъчни фигури. Десет години по-късно, в навечерието на революцията, Мари продължава да овладява тайните на скулптурирането, като нейни модели са прославени особи като Жан-Жак Русо, Бенджамин Франклин, Томас Джеферсън... и кралското семейство. Клиентите на Мари произхождат от всяко стъпало на обществената стълбица. Но голямата цел на Мари Тюсо е да привлече вниманието на Мария Антоанета и на Луи XVI. Тяхното одобрение е пътят, който би довел до истинския престиж, блясък и богатството за музея на мадам Тюсо.
След дълги месеци на очакване, Мари научава, че кралското семейство е готово да дойде и да види подобията си. Когато най-накрая пристигат, сестрата на царя е толкова впечатлена, че Мари получава покана да се установи във Версай като кралски учител в изкуството на скулптурирането. Това е молба, която Мари знае, че не може да откаже. Ученичка на Мари Тюсо става самата принцеса Елисавета. Тюсо се запознава също с краля и кралицата и може да вземе участие в бляскавия живот в двореца. Този дворец е съвсем различен от нейния предишен дом на "Дю Темпъл", където хората живеят в нищета и гладуват. Тук се поднасят повече деликатеси, отколкото тя някога е виждала, а залите са осветявани от свещи, които се хвърлят след първото запалване.
Но огромната пропаст, която разделя бедните и богатите заплашва да се превърне в революция. А Мари Тюсо е далеч по-добра в изкуството си, отколкото в отгатването на бъдещите събития. - "
Може би не всеки обича кралицата" смята тя, "
но хората са длъжни да проявяват уважение". Къде ли ще попадне, хранейки симпатии към кралското семейство, но и помнейки своите корени? И дали ще може да изпълни исканията на могъщите революционери? Това ще научим от елегантния роман на Мишел Моран, който ни пренася в една отминала епоха.
За Мишел Моран
Мишел Моран е авторка на седем международни бестселъра в жанра на историческиа роман. Родена в южна Калифорния, тя посещава колеж, след което получава магистърска степен от университета "Клеърмонт". Тя има възможността да пътува по света и да придобие опит като доброволец по време на археологически разкопки. Това е едно от нещата, които я вдъхновяват да пише историческа фикция. Любителка на туризма и археологията, Мишел Моран е също така и страстен читател. В момента живее със съпруга, сина си дъщеря си в САЩ. Книгите й са преведени на повече от двадесет езика.
Анотация на книгата
Надали има турист в Лондон, който да не е посетил музея "Мадам Тюсо". Славата на восъчните фигури, изобразяващи известни личности в техния ръст, вид и облекло, излиза далеч зад пределите на Англия и днес вече има музеи в Берлин и Хонг-Конг, в Сидни и Ню Йорк... Името "Мадам Тюсо" е станало синоним на уникална атракция, но малко са хората, които знаят кой стои зад него.
Мари Гросхолц, родена в средата на XIII в. в немския по онова време град Страсбург - това е жената, известна с името си по мъж Тюсо. Останала без баща, преди да се роди, живяла през първите години от живота си в немска Швейцария, преселила се заедно с майка си като дете в Париж, на 40 години принудена да бяга от Франция, заселила се в Лондон и починала там на близо 90 години - а това е нейният живот, представен схематично във времето и пространството. И в тези почти 90 години живот се редуват щастие и загуба на голямата любов, нещастен брак и успех в изкуството, признание от владетели и смъртна присъда, революция и изгнание.
Във вълнуващия си роман Мишел Моран проследява в детайли съдбата на тази необикновена жена, родена с таланта на голяма скулпторка и оставила името и изкуството си до наши дни.
Откъс от книгата
Първа глава
Париж, 12 декември 1788
Беше средата на декември и всеки трезвомислещ се грееше пред огнище, ала трийсетина жени се бяха сместили в магазина на Роз Бертен - "Льо Гран могол". Топлеха ги красиви бронзови лампи, но аз не влязох вътре. Това бяха жени с натруфени, бухлати прически и хермелинови наметки, а аз бях от жените с панделки и вълна. Чаках на улицата, докато те пазаруваха в топлия любим магазин на кралицата. Наблюдавах как момиче взе крещяща розова шапка. Бе твърде бледа за кожата й, но майка й кимна, а Роз Бертен плесна доволно с ръце. Нямаше да остане доволна, ако ме зърне. От година всеки месец идвах тук с една и съща молба. Този път обаче бях сигурна. Роз щеше да се съгласи, защото бях готова да й предложа нещо, полагащо се само на принцове и убийци. Не знаех как не ми е хрумнало по-рано.
Тропах с крака по хлъзгавия плочник на улица "Сент-Оноре". Дъхът ми се виеше като бяла мъгла в сутрешния въздух. Незапомнено студената зима бе настъпила след слаба лятна реколта. Хиляди щяха да умрат в Париж - някои от студ, други от глад. Кралят и кралицата бяха предоставили на града дърва за огрев, заделени от "Версай". В знак на благодарност хората построиха снежен обелиск - единственият паметник, който можеха да си позволят. Хвърлих поглед към улицата в очакване да видя каруците на търговците на риба. Дори те обаче бяха избягали от студа, оставяйки след себе си само остър мирис на море.
Последната клиентка излезе от "Льо Гран могол" и аз се шмугнах бързо вътре. Отърсих дъжда от наметката и вдишах топлото ухание на канела от огъня. Както винаги се удивих колко умело Роз Бертен използваше тясното пространство. Широки огледала с позлатени рамки създаваха впечатление за простор, трепкащите пламъци на свещите хвърляха меко сияние по маслените картини и бродираните канапета. Все едно влязох в салон на графиня; същата атмосфера се бяхме опитали да пресъздадем в музея на чичо ми. Закътани помещения, където благородниците да се чувстват като у дома. Не бих могла да си купя шапките по тези етажерки – камо ли копринените рокли в ясносиньо и ябълковозелено. Идвах тук да видя новия стил, за да го копирам. Все пак това бе най-привлекателното в музея ни. Жени с недостатъчно средства да посетят "Версай" виждаха членовете на кралското семейство от восък, облечени по последна мода.
– Мадам? - известих плахо появата си и затворих вратата.
Роз Бертен се обърна и възторженият й поздрав ми подсказа, че е очаквала друга жена в хермелин. Увита във вълна, излязох от сянката и гласът й забележимо помръкна.
– Мадмоазел Гросхолц - отбеляза разочарована тя. – Отговорих ви миналия месец.
Скръсти ръце. Всичко у нея бе внушително. Хълбоците, косата, водопадът от сатенени панделки по двете страни на роклята й.
– Надявах се да сте размислили - отвърнах бързо. – Знам, че кралицата ви се доверява и се вслушва в мнението ви.
– А не само вие ме молите за услуга -отсече Роз Бертен.
– Но ние сме добри клиенти.
– Чичо ви купи от мен две рокли.
– Ще купуваме повече, ако работата ни потръгне.
Не беше лъжа. След осемнайсет дни щях да навърша двайсет и осем, но не притежавах нищо ценно на белия свят освен восъчните фигури, които извайвах за музея на чичо ми. Бях скромна племенница. Не молех за украшенията от "Дамски журнал", нито за скъпи дантелени рокли, обточени с перли. Ако имах излишни ливри, бих ги похарчила за облекло за експонатите ни. Безсмислено беше да се контя с накити и коприна, след като клиентите ни идваха в Салон дьо сир, за да видят кралските премени. Стига да можех, бих подбрала всички копринени ветрила и панделки от магазина на Роз Бертен, та Салонът ни да съперничи на нейния. Нямахме обаче толкова пари. Ние организирахме зрелища и бяхме съвсем малко по-заможни от цирковите артисти в съседство.
– Помислете - настоях разпалено. – Ще подготвя специална експозиция за посещението й. Кралицата в своя будоар. До нея стоите вие. "Кралицата и нейният министър на модата".
Роз се подсмихна. С израза "министър на модата" вестниците я критикуваха за зловредното й влияние над Мария-Антоанета, но не бяха далеч от истината и тя го знаеше. Поколеба се. Едно бе да видиш името си във вестника, друго - да те обезсмъртят във восък. Честта бе запазена само за кралски особи и престъпници, а тя не бе сред тях.
