Сърцето или разумът? Кое би послушал, когато си поставен пред съдбоносно решение? Ако питате Лара Джийн, тя със сигурност не знае. Героинята от поредицата "
" живее нормален живот, но съвсем скоро я очакват много промени. За всичко това ще може да прочетете в третата книга от поредицата на
. Тя носи заглавието "
". Книгата ще бъде достъпна за българските читатели на 31 юли.
Лара Джийн е щастлива, че най-накрая всичко в живота ѝ върви по план. А и предстоят още толкова интересни неща: екскурзията на класа им до Ню Йорк, денят на завършването, традиционната седмица на плажа след дипломирането, както и сватбата на баща ѝ с госпожица Ротсчайлд. А после двамата с Питър ще заминат за колежа, който е достатъчно близо до дома ѝ, за да може тя да се връща през уикендите вкъщи и да пече любимите си шоколадови сладки.
Животът не може да бъде по-хубав! Или поне така мисли Лара Джийн, докато не получава неочаквана вест. Сега момичето, което се страхува от промени, ще трябва да преосмисли своите планове. А когато сърцето и разумът ти говорят различни неща, кое трябва да послушаш?
"Харесва ми да наблюдавам Питър, когато не знае, че го гледам. Харесва ми да се възхищавам на правата линия на брадичката му, на извивките на скулите му. Лицето му е открито и невинно – определено е приветливо. И тази приветливост разчувства сърцето ми най-много.
Петък вечер е и сме в дома на Гейб Ривера след играта на лакрос. Нашето училище спечели, затова всички сме с приповдигнато настроение и най-вече Питър, защото той спечели последната точка, която ни направи победители. Той е в другия край на стаята и играе покер с няколко момчета от отбора. Наклонил е стола си назад и е подпрял гръб на стената. Косата му още е мокра от душа след състезанието. Аз съм на дивана с приятелите си Лукас Крапф и Пами Субкоф. Те преглеждат последния брой на "Тийн Вог" и спорят дали Пами трябва да има бретон.
– Ти как мислиш, Лара Джийн? – пита Пами и прокарва пръсти през червената си като морков коса. Пами ми е нова приятелка и трябва да я опозная, защото се среща с Даръл, който е добър приятел на Питър. Лицето ѝ е като на кукла, кръгло като палачинка и обсипано с лунички като раменете ѝ.
– Хм, мисля, че бретонът е сериозна работа и не трябва да се взема решение така набързо. Зависи колко бързо расте косата ти, понякога е необходима година, за да израсте. Но ако си сериозна, мисля, че трябва да изчакаш до есента, защото лятото ще дойде, преди да си се усетила, и бретонът може да лепне за кожата ти и да те дразни – Погледът ми отново се стрелва към Питър, той вдига глава и забелязва, че го гледам. И вдига въпросително вежди. Аз само се усмихвам и поклащам глава.
– Значи без бретон?
Телефонът в чантата ми вибрира. Съобщение от Питър.
Искаш да си тръгваш ли?
Не.
Защо тогава ме гледаш?
Защото искам.
Лукас чете над рамото ми. Аз го отблъсквам, а той поклаща глава и казва:
– Наистина ли си пишете съобщения, въпреки че сте само на няколко метра един от друг?
Пами сбърчва нос и казва:
– Очарователно.
Тъкмо се каня да им отговоря, но вдигам поглед и виждам Питър да върви към мен.
– Време е да заведа момичето си у дома – казва.
– Колко е часът? – питам. – Толкова ли е късно вече?
Питър ми помага да стана от дивана и да си облека якето. После ме хваща за ръката и ме повежда през дневната на Гейб. Аз хвърлям поглед през рамо, махам с ръка и извиквам:
– Чао, Лукас! Чао, Пами! И мисля, че бретонът страшно ще ти отива!
– Защо вървиш толкова бързо? – питам Питър, докато той ме води през предния двор към завоя, където е паркирана колата.
Той спира пред колата, дръпва ме към него и ме целува – все така бързо.
– Не мога да се концентрирам в картите си, когато ме гледаш така втренчено, Кови.
– Съжалявам – опитвам се да кажа, но той ме целува отново.
Влизаме в колата, поглеждам таблото и виждам, че е само полунощ. Казвам:
– Остава още час до прибирането ми у дома. Какво друго ще правим?
От всичките ми познати аз съм единствената, която има вечерен час. Когато часовникът удари един, се превръщам в тиква. Вече всички са свикнали с това: гаджето Пепеляшка на Питър Кавински, което трябва да си е у дома до един часа след полунощ. Никога не съм имала нещо против да имам вечерен час. Защото, наистина, не пропускам нищо чак толкова прекрасно, а и каква беше онази стара поговорка – нищо хубаво не се случва след два часа след полунощ. Освен ако не ти харесва да гледаш как хората се надпиват с бира часове наред. Не и аз. Не, аз предпочитам да съм облякла фланелените си пижами, да съм изпила чаша хубав чай и да съм с книга в ръка, много благодаря."
Из книгата
