"Едно малко нещо" е заглавието и на новия самостоятелен роман от успешния авторски дует Ерин Уот, под чието перо излезе бестселър поредицата "Семейство Роял" и романа "Когато е наистина". "Едно малко нещо" ни разказва историята на Бет, която е затворена вкъщи и крайно ограничена от родителите си. Но една вечер тя се измъква от вкъщи и отива на парти... Какво следва, ще прочетете из страниците на романа, който е част от каталога на издателство "Егмонт".
След смъртта на сестра си, животът на Бет не е същия. Родителите ѝ са я затворили у дома с утешението, че по този начин няма да ѝ се случи нищо. Но постоянното следене и всичките им ограничения я карат да се бунтува. Когато отива на въпросното парти, Бет се запознава с мистериозно момче. За нея това е просто "едно малко нещо".
Наскоро излязъл от изправителен център, Чейс е решен да започне живота си начисто. Но преди това ще трябва да се пребори с демоните си от миналото. Вината за нечия смърт го преследва и го възпира от желанието да се отдаде напълно на привличането между него и Бет.
Сега и двамата трябва да направят избор - дали да следват правилата, или да рискуват всичко...
Ерин Уот е съвместен псевдоним на канадската писателка Ел Кенеди на американската писателка Джен Фредерик, авторки на произведения в жанра любовен роман.
Откъс от книгата
"– Хей, кученце! – Смея се, когато Морган, кучето на семейство Реник, притичва през моравата и скача върху сиво-кафявия ми панталон.
– Морган, ела тук! – вика ядосано госпожа Реник. – Извинявай, Лизи! – Добавя тя и се втурва да издърпа грамадното черно куче от мен, но без особен успех. Госпожа Реник е дребничка, а песът е толкова голям, че двамата са горе-долу еднакви на ръст.
– Няма нищо, госпожо Реник. Обичам Морган. – Навеждам се и почесвам кучето зад ушите. Морган джафка щастливо и близва лицето ми. – А, и сега съм Бет. – Напомням на съседката си. На седемнайсет години съм и Лизи е име, което искам да забравя. За жалост, изглежда, никой не помни това.
– Да, точно така. Бет, не го насърчавай – упреква ме тя и дръпва каишката му.
Почесвам го още няколко пъти зад ушите и след това го пускам.
– Майка ти ще припадне – безпокои се госпожа Реник.
Поглеждам кучешките косми, които сега са полепнали по бялата ми риза с копчета, вече изпръскана с петна от храна от работата ми.
– И без това трябва да я изпера.– Все пак кажи ?, че съжалявам. – Тя дръпва Морган за каишката. – Обещавам да го наблюдавам по-добре.
– Не е необходимо – казвам. – Обичам да съм с Морган. Заслужава си наказанието. Пък и в момента не съществува причина да нямаме домашен любимец. – Вирвам брадичка. Причината да нямаме домашен любимец отпадна преди три години, въпреки че на родителите ми не им харесва да признават този факт.
Госпожа Реник притихва за момент. Не знам дали премълчава грубите си думи към мен за това, че съм безчувствена, или пък към майка ми, че е прекалено строга. И тъй като не съм наясно, се страхувам да я притисна.
– Сигурна съм, че тя има причина – казва накрая госпожа Реник и ми помахва за довиждане. Не иска да се замесва. Удачен избор. Ще ми се и аз да не бях замесена.
Морган и госпожа Реник се скриват в гаража ?. Обръщам се, присвивам очи и поглеждам нашата къща. Имам желание да съм навсякъде другаде, но не и у дома.
Проверявам телефона си. Липсват съобщения от най-добра-та ми приятелка Скарлет. Сутринта говорихме да отидем някъде довечера, след като приключи смяната ми в "Айскрийм Шоп". Училището започва в понеделник. За Скарлет забавленията през лятото свършват. За мен това означава, че съм един ден по-близо до истинската свобода.
Завъртам глава наляво и надясно, мъчейки се да отслабя напрежението, което винаги се появява в мига, в който зърна дома си. Въздишам тежко и заповядвам на краката си да тръгнат на-пред.
В антрето се процежда Bad Blood на Тейлър Суифт. Плейлистата на мама е нагласена да се върти безкрайно от 2015 година насам и включва Сам Смит, Фарел и One Direction от времето, когато те все още бяха група с петима членове. Събувам грозните си черни работни обувки и пускам чантата си на пейката.
– Ти ли си, Лизи?
Ще я убие ли нещо, ако ме нарече Бет? Поне веднъж. Стисвам зъби.
– Да, мамо.
– Моля те, подреди си пространството. Цари пълна бъркотия.
Надзъртам към моята част от пейката в антрето. Не е чак толкова разхвърляна. Имам две якета на закачалката и купчина книги на Сара Дж. Маас, които препрочитам за осемнайсети път, кутийка ментови бонбони, флакон дезодорант, който Скарлет ми купи от последната разпродажба на "Виктория Сикрет", както и няколко училищни пособия."
Из книгата
– Морган, ела тук! – вика ядосано госпожа Реник. – Извинявай, Лизи! – Добавя тя и се втурва да издърпа грамадното черно куче от мен, но без особен успех. Госпожа Реник е дребничка, а песът е толкова голям, че двамата са горе-долу еднакви на ръст.
– Няма нищо, госпожо Реник. Обичам Морган. – Навеждам се и почесвам кучето зад ушите. Морган джафка щастливо и близва лицето ми. – А, и сега съм Бет. – Напомням на съседката си. На седемнайсет години съм и Лизи е име, което искам да забравя. За жалост, изглежда, никой не помни това.
– Да, точно така. Бет, не го насърчавай – упреква ме тя и дръпва каишката му.
Почесвам го още няколко пъти зад ушите и след това го пускам.
– Майка ти ще припадне – безпокои се госпожа Реник.
Поглеждам кучешките косми, които сега са полепнали по бялата ми риза с копчета, вече изпръскана с петна от храна от работата ми.
– И без това трябва да я изпера.– Все пак кажи ?, че съжалявам. – Тя дръпва Морган за каишката. – Обещавам да го наблюдавам по-добре.
– Не е необходимо – казвам. – Обичам да съм с Морган. Заслужава си наказанието. Пък и в момента не съществува причина да нямаме домашен любимец. – Вирвам брадичка. Причината да нямаме домашен любимец отпадна преди три години, въпреки че на родителите ми не им харесва да признават този факт.
Госпожа Реник притихва за момент. Не знам дали премълчава грубите си думи към мен за това, че съм безчувствена, или пък към майка ми, че е прекалено строга. И тъй като не съм наясно, се страхувам да я притисна.
– Сигурна съм, че тя има причина – казва накрая госпожа Реник и ми помахва за довиждане. Не иска да се замесва. Удачен избор. Ще ми се и аз да не бях замесена.
Морган и госпожа Реник се скриват в гаража ?. Обръщам се, присвивам очи и поглеждам нашата къща. Имам желание да съм навсякъде другаде, но не и у дома.
Проверявам телефона си. Липсват съобщения от най-добра-та ми приятелка Скарлет. Сутринта говорихме да отидем някъде довечера, след като приключи смяната ми в "Айскрийм Шоп". Училището започва в понеделник. За Скарлет забавленията през лятото свършват. За мен това означава, че съм един ден по-близо до истинската свобода.
Завъртам глава наляво и надясно, мъчейки се да отслабя напрежението, което винаги се появява в мига, в който зърна дома си. Въздишам тежко и заповядвам на краката си да тръгнат на-пред.
В антрето се процежда Bad Blood на Тейлър Суифт. Плейлистата на мама е нагласена да се върти безкрайно от 2015 година насам и включва Сам Смит, Фарел и One Direction от времето, когато те все още бяха група с петима членове. Събувам грозните си черни работни обувки и пускам чантата си на пейката.
– Ти ли си, Лизи?
Ще я убие ли нещо, ако ме нарече Бет? Поне веднъж. Стисвам зъби.
– Да, мамо.
– Моля те, подреди си пространството. Цари пълна бъркотия.
Надзъртам към моята част от пейката в антрето. Не е чак толкова разхвърляна. Имам две якета на закачалката и купчина книги на Сара Дж. Маас, които препрочитам за осемнайсети път, кутийка ментови бонбони, флакон дезодорант, който Скарлет ми купи от последната разпродажба на "Виктория Сикрет", както и няколко училищни пособия."
Из книгата
