"Ако младият талибан имаше и най-малката представа, че телефонният разговор може да го убие, вероятно никога нямаше да го проведе. Но той нямаше представа, така че набра номера. И това го уби. На 7 юли 2005 - а четирима терористи се самовзривиха в градския транспорт в Лондон и отнесоха със себе си 52 души. Още около седемстотин бяха ранени и поне сто от тях останаха инвалиди. Трима от терористите бяха родени във Великобритания в семейства на пакистански имигранти. Четвъртият беше ямаец по рождение, натурализиран британец, приел исляма. Той и още един бяха все още тийнейджъри, третият беше на двайсет и две, а водачът на групата - на трийсет. Мозъците и на четиримата бяха промити от фанатизирани проповедници не някъде в Третия свят, а в самото сърце на Англия. Двайсет и четири часа след експлозията те вече бяха идентифицирани, а за домовете им бе установено, че са в или около Лийдс. Лидерът им, по професия учител на бавноразвиващи се деца, се казваше Мохамед Сидик Хан. Докато претърсваха квартирите им, полицаите се натъкнаха на истинско съкровище, което така и не споделиха с медиите. Намерени там разписки доказваха, че единият от двамата по-възрастни атентатори е купил четири мобилни телефона с предплатени сим-карти за по двайсетина паунда. Самите телефони липсваха, но благодарение на разписките полицията вече разполагаше с номерата им и ги вкара в системата. Изясни се още, че в края на миналата година Сидик Хан и най-близкият му сподвижник в групата, младият пенджабец Шахзад Тануир, са прекарали три месеца в Пакистан. Седмици след експлозиите Ал Джазира излъчи клип, записан от Сидик Хан малко преди смъртта му, и се доказа, че той е заснет именно в Исламабад.
Чак в края на 2006 - а стана ясно, че единият от атентаторите е подарил един от чистите мобилни телефони на инструктора си в Ал Кайда, а той на свой ред го е връчил на човек от близкото обкръжение на Осама бин Ладен в скривалището им в негостоприемните планини в Южен Уазиристан. Най-вероятно джиесемът е трябвало да бъде използван само в краен случай, защото членовете на Ал Кайда са изключително предпазливи с мобилните комуникации - но по онова време е нямало как да знаят, че британският фанатик е сглупил да остави разписките върху бюрото си в Лийдс. Щабът на Бин Ладен има четири подразделения, които отговарят съответно за операциите, финансирането, пропагандата и доктрината. Всяко от тях си има шеф и само Бин Ладен и помощникът му Айман Ал-Зауахири са с по-висок чин. През септември 2006 - а шеф на финансите на Ал Кайда беше египетският съратник на Зауахири - Тефик Ал-Кор.
На 15 септември той се намираше в пакистанския град Пешавар и чакаше водач, който да го върне при Шейха в пещерите. Нае четирима талибани да се грижат за сигурността му по време на краткия му престой в града. Те бяха родом от северозападните планини - област, управлявана от жестоки родове, която се простира покрай практически оставената на произвола граница, и формално бяха пакистанци, но произхождаха от вазирските племена. Предпочитаха да говорят на пущу, а не на урду, и бяха лоялни към пущуните, от които всъщност произхождат и самите вазири.
И четиримата бяха израснали в мадраси, тоест в училища, в които основно се изучава Коранът и които са под контрола на уахабитите, най-жестоката и нетолерантна секта в исляма. Не умееха нищо друго, освен да рецитират Корана, и по тази причина бяха, досущ като милионите други младежи от мадрасите, абсолютно непригодни за нормална работа. Стига племенният им главатар да им поставеше задача обаче, бяха готови да умрат, но да я изпълнят. А сега им бе заповядано да пазят този египтянин на средна възраст, който говореше нилотски арабски, но знаеше достатъчно пущу, за да се разбират.
Единият от младите талибани се казваше Абделахи. Любимата му играчка бе мобилният му телефон, но за нещастие батерията на същия точно сега беше на нула, защото не се бе сетил да я зареди. В ранния следобед, като си даваше сметка, че е твърде опасно да отскочи до местната джамия, Ал-Кор се помоли заедно с телохранителите си в апартамента, който временно обитаваха. После хапна и се оттегли за кратка почивка.
Братът на Абделахи живееше на няколкостотин километра на запад в друг фундаменталистки град - Кета. Абделахи тръпнеше от нетърпение да разбере как е болната му майка и правеше опит след опит да се обади от мобилния. Разговорът едва ли щеше да се различава от бъбренето, което всекидневно лети в ефира между петте континента. Телефонът обаче отказваше и отказваше да проработи. Друг от групичката посочи липсата на чертички върху екрана и обясни за зарядното. Тогава Абделахи видя джиесема върху куфарчето на египтянина, оставено в хола. Този си беше напълно зареден. Абделахи реши, че няма нищо нередно да го заеме за минутка, вдигна го, набра телефона на брат си и след секунди чу сигнала "свободно", който означаваше, че далеч в Кета звъни.
А в Исламабад, в подземния лабиринт от стаи, където се помещава подслушвателният отдел на Пакистанския контратерористичен център, запулсира червена светлинка. Мнозина от жителите на Хампшир я смятат за най-красивата област в Англия. На южния бряг, който се оглежда във водите на Ламанша, са разположени огромното пристанище на Саутхамптън и корабостроителницата на Портсмут. Административен център е пропитият с история Уинчестър, прочут със своята почти хилядолетна катедрала.
В самото сърце на областта, далеч от магистралите и по-големите пътища, лежи тихата долина на река Миън, край чиито брегове са разположени села и градчета, основани още от саксонците. Само една магистрала пресича долината от юг на север, а останалата ѝ част е прорязана от лъкатушещи селски пътища, над които са надвиснали вековни дървета, оградени от живи плетове и ливади. В този земеделски кът има само няколко ниви, по-големи от четири хектара, и само няколко стопанства, по-големи от двеста. Повечето чифлици са стари постройки от гредоред, тухли и керемиди, с плевни, които се отличават с внушителни размери и старинна красота.
Мъжът, застанал на покрива на една такава плевня, виждаше като на длан долината и близкото селце Миънстоук, само на километър и нещо оттам. По времето, когато - няколко часови зони на изток - Абделахи бе зает с последното телефонно обаждане в живота си, мъжът на покрива избърса потта от челото си и внимателно продължи да пренарежда керемидите. Може би щеше да е по-разумно да повика работници, които да опашат цялата плевня със скелета. Работата щеше да се свърши по-бързо и по-сигурно, но и щеше да му излезе много по-скъпо. Точно в това беше проблемът. Човекът беше бивш военен, пенсионирал се след двайсет и пет годишна служба и похарчил повечето получени от армията пари, за да купи мечтата си - местенце в провинцията, което най-сетне да нарече дом. Така бе стигнал до тази плевня с обор отдолу и четирите хектара земя около нея. Военните не се стискат много-много за парите, но строителните фирми в областта му бяха дали толкова високи цени, че той реши, колкото и време да му отнеме, да свърши работата сам.
Мястото беше наистина идилично. Той си представяше как ще изглежда реставрираният покрив, покрит с деветдесетте здрави процента от оригиналните керемиди. Останалите десет щеше да купи от местния магазин. Носещите дъбови греди все още бяха също толкова здрави и солидни, колкото в деня, когато бяха вдигнали и покрива, но мертеците щяха да отстъпят място на по-съвременен материал.
Наум той вече разчертаваше всекидневната, кухнята, столовата и кабинета, които щеше да изгради долу, където сега имаше само няколко прашни бали слама и купчина изгнило сено. Знаеше, че ще трябва да се довери на професионалисти за електричеството и водопровода, но все пак се записа на вечерни курсове по зидарство, дърводелство и стъкларство в саутхамптънския Технически колеж.
Един ден отпред щеше да има павиран двор и зеленчукова градина, пътечката, която водеше към селския път, щеше да е покрита с чакъл, а на ливадата щяха да пасат овце. Всяка вечер в палатката, която бе разпънал на поляната, гален от топлия благоуханен ветрец на циганското лято, проверяваше сметките си. И се уверяваше, че с търпение и доста труд ще успее да се вмести в скромния си бюджет.
Беше четиридесет и четири годишен, мургав, с черна коса и черни очи, слаб, но изключително здрав физически. Беше човек, наситил се на всичко. На пустините и джунглите, на маларията и пиявиците, на кучия студ и ледените нощи, на отвратителната храна и скованите от болка крайници. Щеше да си намери някаква работа наблизо, да си вземе лабрадор или поне два малки териера и, кой знае - може би да открие жената, с която да свърже живота си.
Свали още десетина керемиди, запази десетте цели, хвърли долу изпочупените - а в Исламабад червената светлинка запулсира.
Много хора са убедени, че предплатените сим-карти не правят сметки. И това наистина е така за самия потребител, който е дал парите си предварително, но не и за мобилния оператор. Освен ако телефонът не се използва в определен район, където функционира само операторът продавач, между различните телекоми могат да се появят сметки за уреждане. За което внимават техните сървъри.
Така че когато братът на Абделахи вдигна слушалката, за да отговори на позвъняването му, мобилният телефон се свърза с клетка, разположена на радиокула в покрайнините на Пешавар. Клетката бе собственост на Пак-Тел. Затова компютърът на Пак-Тел започна да издирва продавача на съответната сим - карта в Англия с намерението да му каже на електронния си език: "Един от твоите клиенти ползва времето и въздушното ми пространство, следователно ми дължиш еди каква си сума".
Но от години Пакистанският контратерористичен център (ПКЦ) изискваше от Пак-Тел и другата местна компания - Моби-Тел, да препращат всеки проведен в техните мрежи разговор към подслушвателния му отдел. А по молба на британците ПКЦ следеше няколко определени номера - единият от които току-що се бе активирал."
Из книгата
Рейтинг: 9.67 / 6 гласа 
Добави мнение 
