"Из пролог
Питам за всичко. Това е начинът ми на действие, откакто се помня. Постоянно се питам какво правят хората, защо го правят, за какво мислят - толкова възможности да изживееш един ден, един живот. Въпросите се отнасят също и за мен. На двайсет години направих допитвания до приятели с лични въпроси, на които не се решавах да отговоря.
Четях Жълтите страници, за да прегледам списъка с възможните професии и да знам какво да правя. И когато написах книга за деца, тя се състоеше само от въпроси (Какво предпочиташ да имаш - малко братче или кученце? Да си винаги прав или понякога да грешиш?). Дълго време смятах, че въпросът е форма на несигурност, на тревожност (очакване за завършеност), преди да разбера, че е инструмент за обуздаване на хората, на себе си, за подредба на всичко. Той също е и оръжие за масово унищожение на убеждения (винаги ще има повече въпроси, отколкото отговори), обезврежда всичко прекалено сериозно - факта, че се мислим за всезнаещи; защото кой знае какъв е смисълът да живееш на земята известен брой години, за да не се върнеш там никога повече? И какъв смисъл да придадем на собственото си съществуване? Въпросът ни отвежда в полето на метафизиката и прагматиката: направих ли добрия избор? Какъв друг е възможен? Аз ли съм възрастната версия на този, който бях като по-млад? Достигнал ли съм до ясно осъзната форма на съществуване? Ако е така, случайно ли е? За да разбера света, трябва ли да обходя открай докрай, или да остана на едно място, както съветва Алън Мур? Никога ли няма да карам сърф? Всичко ли е въпрос на физиология? Трябва ли да се готвя за деня, в който всичко ще свърши, или да съм възможно най-изненадан (в разгара на живота)?
Въпроси, които човек си задава плахо, субективно, вглеждайки се в себе си - анализ, допитване, случайност; всеки от тях е форма на прост въпрос, като непрекъсната нишка, която човек следва: кой съм аз? Представа за себе си, която се очертава против волята и в която мислиш, че се разпознаваш. Но това е изменчива, недоловима представа. После открих възможността за нов подход в разчитането на статистиката: на земята има 400 000 лъва срещу 60 милиона домашни котки, 200 000 диви вълци срещу 400 милиона кучета, 900 000 африкански биволи срещу милиард и половина крави. Числата даваха ясна представа какво става по света, какво сме загубили от животинския свят, от дивата природа. Сравнението на прости елементи от реалността изведнъж разкри сложна ситуация, показа развитието ѝ и я направи по-осезаема. Може ли този нов подход да е приложим и за мен? Да употребя data (от латински: дадени неща), за да отговоря на въпросите, този път чрез фактите: какъв съм бил обективно, какъв съм бил досега. Всичко се отчита и всичко може да бъде отчетено. И имах история, минало, конкретна област, която да изследвам и анализирам. В епохата на големите данни (big data) можех да проучвам малките данни (little data), фактите и жестовете, спомените, безкрайно интимното, мислите, плътта, нуждите, реакциите - това, което ни свързва и отличава; да намеря някакъв вид алгоритъм на всичко, от което се състои един живот (извън извършването на велики дела: да открия Северния полюс, да убия мечка с голи ръце, да ръководя световна сила, да реша фундаментално уравнение, да се измъкна от затвор в Сахел).
Да се издигна и да имам по-глобална представа с прицелна точка фразата на Хорхе Луис Борхес: Всяка съдба, колкото и дълга и сложна да е тя, всъщност се състои от един-единствен момент: момента, когато човек разбира веднъж завинаги кой е. Без да знам дали тази фраза е иронична, или искрена, защото дали съществува такъв момент? Но кои са елементите, които биха ме направили по-видим? Какви бяха тези лъвове, вълци, биволи, кучета, крави в мащаба на живота ми? В по-широк план - кой определя някого? Какво е необходимо, за да го открия и разбера? Какво трябва да имам предвид и с кого да се сравнявам? С останалите? Със себе си преди? С човечеството като цяло? С дълголетната му история? Не всичко може да означава нещо, но все пак всичко се отнася до човека: това, което вижда, мисли, докосва, желае, яде, чете, в което успява и което пропуска, от което се страхува и за което се моли; това, което научава, което дава, с което се залавя отново, което прави и не прави. Трябва да избера важните елементи, независимо дали са основни, или само второстепенни, но съдържателни; да съставя списъци и да организирам съставните части на всички категории без ограничение: практическа, екзистенциална, интимна, физическа, умствена. Трябва да се поровя в себе си, да си спомня и събера данните; да ги изложа, сравня и представя графично, за да ги направя по-разбираеми и да ги покажа в перспектива.
В морските дълбини има едно животно от семейство хордови - асцидията. Това е уседнало същество (което живее прикрепено към някаква повърхност), просто устроено - с два сифона, които му придават форма на торбичка. В ларвения стадий асцидията прилича на попова лъжичка с мозък и нещо като гръбначен мозък (хорда), позволяващ ѝ да получава информация от заобикалящия я свят и да търси място, където да се прикрепи за постоянно (местоположение, температура на водата, близост до хранителни запаси). Веднъж намерила място (скала, корпус на кораб, водорасло), асцидията изяжда мозъка си и хордата се резорбира. Те вече не са ѝ необходими, активността ѝ оттук нататък се състои само в поглъщането на вода през единия сифон и изхвърлянето ѝ през другия.
Тя няма никаква друга нужда - настояща или бъдеща, изискваща мозък и пълна увереност в избора ѝ във Вселената - какво значение има, че съществуват още хиляди места за изследване. Крайна форма на липса на задръжки, тъй като асцидията се прикрепя, без повече да си задава каквито и да било въпроси. Това е друга възможност, която се свежда до това, да се лишиш от фикциите за света и за себе си, от безкрайното поле на мозъка. И приближавайки се до момента, в който си мисля, че знам по-добре какъв е бил и какъв е животът ми, бих заприличал на това морско животно (защото, когато човек наистина знае, може би вече няма нужда да си задава въпроси). Ще положа на земята повече от половината си живот, ще го подредя, за да го загърбя и да премина към нещо друго. Ще търся чрез фактите. Данните, които следват, са от живота ми досега, някои се основават на спомени за събития, които са съставна част от него, други са от налични проучвания, изследвания и статистики. Те са равносметката на личността ми в определен момент t, автобиография в цифри и графики.
Роден съм на 13 януари 1975 година в Брюксел. През 2019 навърших четиресет и четири години, живея в Париж, обвързан съм от осемнайсет години и имам три деца. Аз съм писател и сценарист. Името ми е Шарл-Еманюел, но името, което използвам обикновено, е Шарли. Роден съм като всички, на точно определено място в точно определено време. Данните, които следват, за някои могат да бъдат и тези на човек от Запада, живеещ в XXI век."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
