Сляпата богиня

Сляпата богиня Ане Холт Времетраене: 1:03 мин. Тайната на тайните - Дан Браун (The Secret of Secrets - Dan Brown) Времетраене: 1:21 мин. В зоната без млечни и без глутен Катина Герова Времетраене: 1:00 мин. Обречената любов на Ататюрк Лиляна Серафимова Времетраене: 1:05 мин. Розовият балон Антоанет Пепе Времетраене: 1:01 мин. Параноичното родителство Франк Фюреди Времетраене: 1:02 мин. Когато Хитлер открадна розовия заек Джудит Кер Времетраене: 1:15 мин. Прочети и построй! Студената светлина Саран Тейлър Времетраене: 1:17 мин. Комплексното посттравматично стресово разстройство Пийт Уокър Времетраене: 1:15 мин. Монтгомъри Бонбон: Убийство в музея Аласдър Бекет-Кинг Времетраене: 1:17 мин. Финално предложение К. Бромберг Времетраене: 1:09 мин.

Карен Борг, млада юристка от Осло, открива обезобразен труп по време на разходка с кучето си. Със случая се заемат инспектор Хане Вилхелмсен и Хокун Санд, юрисконсулт към полицията. Следва второ убийство. Хане Вилхелмсен е убедена, че между двата случая има връзка. Двамата служители на полицията тръгват по следите на тайнствена организация, замесена с наркобизнеса, чиито пипала се простират до най-високите властови нива в държавата. Сляпата богиня - Юстиция с превързаните очи, поставя началото на бляскавата литературна кариера на Ане Холт и я превръща в една от най-успешните скандинавски писателки в криминалния жанр.

От авторката на Mea Culpa - една любовна история.

Книгата е част от поредиците Съвременна европейска проза и Europa на издателство Колибри.

"Той беше мъртъв. Със сигурност, без капка съмнение. Тя веднага го разбра. По-късно не можеше да обясни своята убеденост. Може би беше заради начина, по който лежеше с лице, дълбоко заровено в шумата, и кучешко лайно до ухото му. Нито един уважаващ себе си пияница не би легнал до кучешко лайно. Жената бавно го обърна. Цялото му лице липсваше. Трудно можеше да се намерят отличителните черти, които някога са били част от човек с някаква идентичност. Гърди на мъж с три дупки в тях.

Тя се извъртя рязко и ù се повдигна, не изкара нищо освен киселинен сок в устата си, но усети силни спазми в стомаха. Твърде късно осъзна, че го е преместила точно толкова, че главата му да се озове право в лайното, което полепна по тъмнорусата му подгизнала коса. Тази гледка най-сетне я накара да повърне. Изглеждаше почти като подигравателен жест на жив човек към мъртвец, когато тя го обля със стомашното си съдържание с оттенък на доматен сос. Граховите зърна от вечерята ù все още не бяха смлени и сега се пръснаха като отровни зелени топчета по гърба на мъжа.

Карен Борг тръгна да бяга. Извика кучето и го върза на повода, който винаги носеше със себе си, най-вече за красота. И кучето хукна ентусиазирано до нея, докато не усети, че стопанката му хлипа и хълца. Тогава и то реши да се включи със скимтене в хора от ридания. Те тичаха и тичаха, и тичаха.

Понеделник, 28 септември, и преди това

Полицейският участък в Осло, улица Грьонланслайре 44. Адрес без историческо минало - нищо общо с улица Мьолергата 19, старата полицейска щабквартира, и доста различен от Виктория Терас с големите правителствени сгради. Грьонланслайре 44 звучеше изтъркано, сиво и уж модерно с известна нотка на несправяне с публичните услуги и вътрешни неразбории. Беше голяма, леко извита постройка, сякаш не могла да удържи на бурните ветрове, обградена от църква от едната страна и затвор от другата, зад нея беше зоната на съборените сгради в Енерхауген, а пред нея се ширеше пуста тревна площ като защита от най-замърсената и натоварена от трафик част на града. Входът изглеждаше неприветлив, твърде малък за двестаметровата фасада, скосен, почти скрит, сякаш някой бе искал влизането да е трудно, а бягането оттам - невъзможно.

Адвокат Карен Борг пристигна пеша в девет и половина в понеделник сутрин, изкачвайки се по павираната пътека към входа, която беше достатъчно дълга, за да я изпоти. Помисли си, че наклонът е умишлено направен така, че всеки, който влиза в полицейския участък на Осло, да пристигне с мокри от пот дрехи. Натисна тежката метална врата и влезе във фоайето. Ако имаше повече време, щеше да види незабележимата граница на пода. Копнеещи за пътувания норвежци чакаха червените си паспорти в светлата част на огромната зала. От другата страна на границата, в северната част, под галерията, се трупаха уплашени тъмнокожи хора с влажни от пот ръце след часове чакане пред палачите от миграционната полиция. Карен Борг обаче закъсняваше. Хвърли един поглед на галерията - край стените, сини врати и балатум на пода от едната страна и жълти от другата, южната част. В западната част доминираха червеното и зеленото. Огромното хале се простираше на седем етажа височина. По-късно щеше да си каже, че тук е прахосано прекалено много място, докато офисите бяха направо миниатюрни. Информира се за местонахождението на различните кабинети и разбра, че най-важните са на седмия етаж - офисът на полицейския началник и столовата. А отгоре, невидими от фоайето, високо като селенията на самия Господ, се намираха специалните служби.

Като в детската градина - помисли си Карен Борг, когато забеляза цветовите кодове. За да са сигурни, че всеки ще намери правилното място. Тя трябваше да отиде на третия етаж, в синята зона. Трите асансьора с метални врати и синхронно светещи табла я принудиха да се изкачи по стълбите - след като в продължение на четири минути гледа как светлинките над вратите сноват нагоре-надолу, без да докоснат първия етаж, тя се отказа и тръгна нагоре пеша. Четирицифреният номер беше написан на един лист. Лесно беше да намери стаята. Синята врата беше облепена с остатъци от стари стикери, които някой се бе опитал да премахне. Мики Маус и Доналд Дък успешно се бяха противопоставили на унищожението и сега ù се хилеха без крака и с половин лица. Щеше да е по-хубаво, ако просто ги бяха оставили. Карен Борг почука. Получи отговор и влезе. Хокун Санд не изглеждаше в добро настроение. Миришеше на одеколон, а на един стол, единствения в стаята освен този, на който седеше самият Санд, беше просната мокра кърпа. Карен Борг забеляза, че и косата му е мокра.

Той махна кърпата, хвърли я на една закачалка и я покани да седне. Столът беше влажен, но тя въпреки това се настани на него. Хокун Санд и Карен Борг бяха стари приятели, които обаче никога не се срещаха. Разменяха си фрази от рода на как си, отдавна не сме се виждали, трябва да вечеряме някой път заедно. Повтаряха тези баналности при всяка случайна среща, било то на улицата или при общи приятели, които по-успешно поддържаха контактите си от тях двамата.
– Колко хубаво, че дойде. Много се радвам - каза внезапно той.

Не изглеждаше така. Усмивката, с която я приветства, беше доста оскъдна след двайсет и четири часа работа.
– Този тип отказва да каже каквото и да било. Само повтаря, че иска ти да си му адвокат.

Карен Борг запали цигара. Пренебрегваше всички предупреждения и пушеше Принс Ориджиналс. От вида Сега и аз пуша Принс с максимална доза никотин и стряскащ червен етикет от Здравното министерство. Никой не си вземаше цигара от Карен Борг.
– Би трябвало да е достатъчно лесно да го накараме да осъзнае, че това е невъзможно. Първо, защото съм свидетел в случая, след като аз бях тази, която откри тялото, и второ, не съм профилирана в наказателното право. Не съм се занимавала с него от студентските си години. Това беше преди седем години.
– Осем - поправи я той. – Преди осем години завършихме и двамата. Ти беше трета по успех от випуск със сто и четиринайсет студенти. Аз бях на пето място отзад напред. Без никакво съмнение ще се справиш с наказателното право, ако поискаш.

Беше раздразнен и това бе заразително. Изведнъж тя си припомни напрежението, което се зараждаше между тях още когато бяха студенти. Страхотните ù оценки бяха в ярък контраст с неговото колебливо представяне в следването до държавния изпит, който той нямаше да вземе без нейна помощ. През цялото следване тя го беше натискала, дърпала и дори заплашвала, сякаш постигаше собствените си успехи по-лесно с подобен товар на гърба. По някаква причина, която така и не осъзнаха, може би защото никога не бяха говорили за нея, и двамата имаха усещането, че тя му е признателна, а не той на нея. Това винаги я бе ядосвало, чувството, че му е длъжна за нещо. Защо бяха толкова неразделни в студентските години, никой не разбираше. Никога не бе имало нищо повече между тях освен някое леко натискане под влиянието на алкохола. Приятелството им беше странно, бяха неразделни, караха се, но винаги се подкрепяха безрезервно, което ги предпази от многото подводни камъни на следването."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg