Денят, в който реката замръзна

Денят, в който реката замръзна Ставрос Христодулу Времетраене: 1:13 мин. 111 подредби за гадателски карти Кристъл Бенър Времетраене: 1:11 мин. Игрите на времето Ука БаНун Времетраене: 1:04 мин. Градината с пеперудите Рейчъл Бъртън Времетраене: 1:04 мин. Картие. Мечтата за диаманти Софи Вияр Времетраене: 1:15 мин. Суперлесна психология Времетраене: 0:58 мин. Да разгадаеш кода Уолтър Айзъксън Времетраене: 1:06 мин. Силата на психосоматиката Светослав Караджов Времетраене: 0:58 мин. Как да отгледаш деца предприемачи Даниел Прийстли, Джоди Кук Времетраене: 1:08 мин. Няма място за ангели Христо Владимиров Времетраене: 0:57 мин. Забраненият плод Джоджо Мойс Времетраене: 1:05 мин.

Будапеща, 12 февруари 1985^-а. Студът пронизва до кости, реката е замръзнала, едно пророчество бележи съдбата на новородения Янош и 27 години по-късно се сбъдва. Янош Унгареца е арестуван в Атина, обвинен за убийството на художника Милтос Адрианос. Дали то не е свързано със света на мъжките проститутки? Журналистът Стратос Пападопулос разплита сложната история, заравяйки се в ъндърграунда на атинската действителност. Шейсетгодишна вдовица, която си плаща за любовта на Унгареца; неговата съпруга, родила му син; наследник на известна фамилия политици, който има интимна връзка с художника; комплексиран полицай и тайнствена фигура от престъпния свят - това са главните действащи лица в неравната игра на страсти и пари.

Никой не изглежда невинен, а истината се крие в подробностите. И преди да бъде разбулена, сивите води на Дунава завличат историите на хора, чието единствено желание е да бъдат обичани.

Ставрос Христодулу, роден през 1963 г. в Никозия, е изявен белетрист, журналист, колумнист в най-авторитетния кипърски вестник Филелевтерос. Завършва право в Атинския университет, но се отдава изцяло на писателска и публицистична дейност. Добива популярност и признание още с дебютния си роман Hotel National (2016), номиниран за Държавната литературна награда на Кипър и отличен от гръцкото литературно списание Клепсидра. Следва романът Денят, в който реката замръзна (2018), удостоен с Държавната литературна награда на Кипър и с Европейската награда за литература (2020).

Книгата е част от поредиците Europa и Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

"Будапеща, февруари 1985 г.
– Сложете си шапките, такъв студ е навън, че ще ви замръзнат ушите и ще се откършат.
Думите на жената отекнаха глухо. Гласът ѝ сякаш се изкатерваше по стените на стръмна пропаст и после се сриваше с тропот надолу в двустайния апартамент от петдесет квадрата, в който бе натъпкала живота си. Отдавна не я интересуваше какво се случва отвъд вратата ѝ. Даже не помнеше колко години станаха - пет или петнайсет, а може би винаги е било така.
– Дали не беше от мига, в който му прерязаха пъпната връв? - запита се шепнешком. Но задуши думите си, сякаш засрамена, че дори си го е помислила.
Откакто пиеше хапчетата с шепи, времето като че бе загубило последователността си. Синът ѝ беше вече на седем - да, това го помнеше. Малко дяволче, което лакомо изпиваше свежестта на младостта ѝ. Цели седем години. Всеки ден. Още от мига, в който родилните болки разкъсаха тялото ѝ. Когато чу първия му плач, почувства как отливът я отнася надалеч в морето. Толкова усилия положи, за да стъпи пак на сушата. Да се изправи на крака. Да го нахрани, да го измие, да му избърше нааканото дупе. И накрая да го сложи да спи – претрепана от умора, но вече по-спокойна – и да пъхне хапчето под езика си. Задържаше го там за малко, колкото да почерпи сили от него, и после го оставяше да се спусне бавно и утешително по хранопровода ѝ, за да отприщи вълни от топлина, които да облекчат невидимите ѝ рани.
– Вземи се в ръце, иначе си отивам - заплашваше я нейният мъж, като я наблюдаваше как потъва в мрачината на съзнанието си. И я пронизваше с грубия си поглед, с който някога караше сърцето ѝ да потръпва. Някога. Сега стоеше пред нея, а тя не го и поглеждаше. Просто го търпеше стоически. Точно както търпеше неговите докосвания.
– Само си приказваш! Мизернико, ти само знаеш да подхвърляш мъртви думи, като гнилите меса, които продаваш на пазара! – отвръщаше му тя презрително.

Истината беше, че така и не повярва, че той ще ги напусне. Мислеше, че няма да се осмели на такава стъпка. Но явно не го бе познавала добре. И той си отиде на 18 юни 1967 година, в неделното утро след рождения ден на детето. Споменът за онзи ден е още съвсем жив в паметта ѝ, макар че е поникнал върху безплодна, безчувствена почва. Когато се събуди, леко я болеше главата. Повлече крака към кухнята, направи си кафе с каймак. Отпи една глътка и се усмихна, загледана в отражението си в малкото огледало над пейката в кухнята – забеляза фината бяла линия над горната си устна.
– Ама че си смешна - подхвърли ѝ той. Не беше усетила присъствието му. Колко ли време бе стоял зад нея? Гласът му прозвуча глухо, в него имаше едва доловима нежност, която я караше леко да настръхне. – Отивам си - добави кратко. И повтори думите, за да е сигурен, че го е чула.
Тя не успя да реагира. Видя го как си вдига куфара и улавя дръжката на вратата - бавно, сякаш се намираше в безвъздушно пространство. А когато вратата се затвори подире му, усети, че крайниците ѝ са се вдървили. Отиде си... - помисли си. С една дума, безвъзвратно. Гледаше вцепенена към празния коридор, после успя да се довлече до хола. Детето спеше спокойно на походното легло. Мина безшумно край него. Взе едно шише и си наля два пръста коняк в чашата. Алкохолът, смесен с кафето и млякото, разбърка стомаха ù. Но тя продължаваше да пие. Стоеше неподвижно. Дано не се събуди малкото дяволче... - помисли си.

Какво да му обясни? За какво да се залови, за да не пропаднат двамата, майка и син, в ямата, изкопана след неочакваното бягство на бащата? Пиеше, за да не мисли нищо. И да не я боли - най-вече за това. Алкохолът сякаш я потапяше в топла минерална вода и ѝ носеше успокоение. Тя затваряше очи и пред тях изплуваха нейните щастливи девически години - когато все още можеше да се гмурка в прозрачните води в къпалнята Гелерт. Пиеше от водата и се гмуркаше колкото може по-надълбоко, докато дланите ѝ се опрат о мраморното дъно. Там никой и нищо не бе в състояние да я нарани.
Колко ли време мина оттогава? Паметта ѝ отказваше да го пресметне. Но вече не ѝ пукаше. Стигаше ѝ, че немощното ѝ тяло все още издържаше, за да може да гледа как израства нейното синче. Как възмъжава и заприличва на баща си. А тя тайничко се боеше той да не стане като баща си. Опря чашата до устните си и отпи две глътки, за да прогони мрачните мисли. Протегна ръце към радиатора. Неговата топлина дотолкова я успокояваше, че би могла цял ден да остане неподвижна.

Синът ѝ се върна и ѝ хвърли един поглед, преди отново да отвори външната врата и да излезе. Каквато се беше сбръчкала, изглеждаше съвсем изгубена в стаята. На бас, че пак е пияна - помисли си той, но не ѝ направи забележка. Така и така бързаше. Синът ѝ се извърна и ѝ хвърли последен поглед.
– Сложете си шапките... - отново се дочу немощният ѝ глас отвътре.
– Ама аз съм сам, няма друг бе, майко! - сопна се той, но се разкая, преди да довърши.
Ядосваше ѝ се всеки път, когато тя говореше, сякаш в апартамента имаше още някой. И после се сърдеше на себе си.
– Да, няма друг... - отвърна му разсеяно. И сведе глава почти до гърдите си.

Може би се дразнеше от лекьосания ѝ халат, от помътнелия ѝ поглед или от бледожълтия цвят на запуснатите ѝ коси. А може би просто понеже в неговите очи изглеждаше старица. Но беше сигурно, че му се гадеше от вида на тази изоставена жена. На колко ли години е станала? - питаше се. Била е на седемнайсет, като го е родила. Дете, родило друго дете... "Не съжалявам, че той ми изду корема, а че те задържах", беше му казала веднъж, когато се бе напила. Нищо че после се разплака и му се извини. Пиенето неудържимо я влечеше към дъното."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg