Записки за България и българите

За добро или за лошо, ние българите винаги сме отдавали голямо значение на това какво е мнението на чужденците, посетили страната ни, и как те биха я оценили. В опит да покаже, че никой не познава родината по-добре от самите нас, един от литературните ни класици - Любен Каравелов, създава пътеписа си Записки за България и българите.

Произведението му е най-подробното описание на българските земи, нрави и обичаи, правено от нашенец в годините преди Освобождението. Смесвайки своите спомени с исторически и географски факти и свидетелства за народните традиции, авторът предлага на вниманието ни интригуващ поглед върху родното минало.

Публикувани за пръв път на руски език като поредица в периодичния печат, записките са събрани в общо издание през 1930 г. Книгата е отговорът на Каравелов за неточните и тенденциозни описания на чуждестранните пътешественици, често срещани през XIX век.

Чрез нея той дава на читателите зад граница една обективна оценка за тогавашното развитие на българските земи, а в същото време възпитава българите в любов към Отечеството.

"Любен Каравелов сам изтъква поводите, които са го накарали да напише тези Записки. Той e прегледал множество чужди съчинения за България и e открил, че сведенията, които съдържат повечето от тях, са твърде повърхностни и неточни. Обикновено чужденците, които са пътували из нашата страна, незапознати както трябва с българския бит, условия, се задоволяват с непълни статистически, етнографски и топографски данни. "Нито един от тези многочислени пътешественици - пише Каравелов - не е обърнал изключително внимание на етнографското положение на Османската империя, нито един не е описал отличителните черти на мюсюлманите и домашния бит на християните. Нито един не е описал нравите, обичаите и националните особености на жителите." Пътьом Каравелов посочва някои от грешките на чужденците, отбелязва неточностите на Лежановата карта. Ала неговата пряка цел, както сам признава, не е да критикува чуждите трудове. Той си поставя по-скромни задачи: да разкаже на своите читатели това, което сам е наблюдавал и слушал по време на пътуванията му през България. "Ние желаем да опишем своите спомени колкото се може по-безпристрастно и да поправим обърканото." При това Каравелов счита за нужно да подчертае, че в Записките си той дава място предимно на спомени. "Нашите спомени имат не съвременен, а исторически характер... Аз пиша не съвременни записки, а спомени... С една дума, ние желаем да разгледаме състоянието на българския народ преди 25 години." Блазни го и една по-далечна мечта. Един ден, мисли Каравелов, когато ще се решава политическата съдба на България, ще има стойност за това решение всяка една бележка за миналото на българския народ.

Записките представляват за нас интерес и като литературно произведение, в което е отразен българският живот от времето на робството, и като важен извор за биографията на Каравелов. Засегнатите тук теми са твърде разнообразни. Самите пътувания дават на Каравелов повод за множество описания и разсъждения, вниманието му спират всички страни на българската действителност. Каравелов, който е пътувал из България и сам, и заедно с баща си, е имал възможност да посети различни български покрайнини, да наблюдава живота не само в Копривщица, Пловдив и околните места, но и в Софийско, Пиротско и Казанлъшко. Живял е преди това по-дълго в Одрин и Цариград, могъл е да изучи отблизо характера и бита както на българите, така и на други народности, които населяват нашата страна.

В Записките е изобразен преди всичко народният бит, описани са народни обичаи и вярвания, представени с условията не само на селския, но и градския живот. За да ни даде една по пластична картина на епохата на Възраждането, Каравелов представя борбите за духовно освобождение, стълкновенията между българи и гърци в Пловдив, характеризира подробно гръцката среда в България. Понятията и схващанията на простия народ са дадени в изповедите и разсъжденията на Дядо Либен и Стойко Каравела, в техните отношения към просвета и просветители, в разказите на шипченския слепец Семко, а също така и в подробните битови изображения. Нечовешките страдания на българите, борбите им с гърци и турци, са възпроизведени в разказа на шипченския учител (Тановица) и в изповедта на Семко, който разказва по какъв жесток начин е бил ослепен от турците. За да представи най-мрачните страни на робството, Каравелов разказва какви неправди търпят българите от страна на турци, чорбаджии и гръцки духовници, рисува политическото, духовното и икономическото робство. На места той напомня изображенията на Неофит Рилски в Мати Болгария. Рисува българите като роби на властни бейове, на спахии, на едри землевладелци, които събират ангария, на бегликчии, които злоупотребяват с правата си и облагат селяните с непоносими данъци, на алчни чорбаджии, които са разсипвали и морално, и материално цели села. Описани са подробно производители на тези първенци, паши, аяни, валии, каймакани и кадии, разказано е по какъв начин добиват своите служби тези представители на турската власт, какъв живот водят, по какъв начин ограбват беззащитното християнско население, с какви средства добиват по-високите чинове."
Из книгата

"Въобразете си, че вие сте пътник и че влазяте пръв път в тоя трендафилен град. Гледайте добре. Аз ви уверявам, че първите ваши впечатления ще бъдат обворожителни.
Захваща се майската пролет, дърветата се накитват с нежни и крехки листенца, полето се покрива с цветя, славеи сладко пеят, пиленца чуруликат на дясно и на ляво, всичко става весело, мило и прекрасно, даже и воздухът се напълва с някаква си успокояваща безметежност; а между всичко това, като Венера между своите нимфи, се червенеят трендафиловите градини и употребяват всичките си усилия да погъделичкат носовете ни, да изнесат на вид своите свърхестествени прелести и да ни покажат своето превъзходство в природата..."

Едва ли може да се каже, че някъде красотата на Казанлък е описана по-добре, отколкото в известното произведение "Маминото детенце".

Всеки българин е наясно, че творбата е дело на великият поет, писател и народен герой Любен Каравелов. Роден е на дата 7 ноември, а годината е била около 1834. Израснал е в заможно семейство и имал трима братя (сред които българският политик Петко Каравелов) и три сестри. Каравелов учи първоначално в килийно училище при поп Никита Вапцилката, а по-късно в училището на Христо Пулеков по взаимоучителния метод, т.е. да се учи като преподава на съучениците си. След откриването на първото българско класно училище от Найден Геров в Копривщица през 1846 г., Каравелов става негов ученик, където изучава българска история, физика, геометрия, география и др. предмети.

Бащата на Каравелов много е държал той да бъде образован и затова на няколко пъти го е карал да ходи да учи в различни градове и дори държави. От 1850 година е изпратен от баща си да учи 2 години в гръцкия гимназион. Две години по-късно се мести в училището на Геров в Пловдив, където за първи път се запознава и чете някои съчинения от руска литература. През 1854 г. взима Любен със себе си, за да му помага в джелеплъка (с две думи снабдяване на пазарите, армията и двореца с месо и месни продукти). Така, обикаляйки почти цялата Османска империя, известният български поет и национален герой се запознава с бита, неволите и страданията на българите. През 1956 г. се мести да живее в Цариград, където се заражда интересът му към политически въпроси от Кримската война, фолклорът и етнографията.

БИ 93 ООД
София 1799
жк. Младост 2, бл. 260, ет.3
office@bulgarianhistory.shop

Любен Каравелов - енциклопедистът на Възраждането
Увод
Записки за България и българите

• От Копривщица до София
• От Копривщица до Пловдив
• Краставо село
• Седенки и тлаки
• Пловдив
• За жителите на града
• За пловдивските училища
• Павликяни и семейният бит на българите
• Просякът в Шипка
• Тановица
• Българските овчари
• Лазар