В навечерието на Първата световна война Британия трябва да привлече Русия на своя страна. Племенникът на цар Николай II пристига на тайни военноморски преговори с лорд Уолдън, който живее в Русия и е женен за рускиня - Лидия. Но и други хора се интересуват от пристигането на княз Алексей: единствената дъщеря на Уолдън - Шарлът, своенравна идеалистка с ясно изразени социални позиции; Базил Томсън, оглавяващ Специалния отдел, и най-вече Феликс Кшезински - безмилостен руски анархист.

В тази сложна политическа игра никой не може да предвиди, че Лидия би разпознала Феликс и би рискувала живота на собствената си дъщеря заради него.

На световния книжен пазар Кен Фолет връхлетя точно преди 20 години с трилъра си "Окото на иглата", който стана световен бестселър и донесе на автора си престижната награда "Едгар" от гилдията на американските крими писатели. По романа беше направен и филм с Доналд Съдърланд и Кейт Нелиган. "Окото на иглата" се оказа добър старт в литературата за нахакания млад репортер на вестниците "Саут Уелс Екоу" и "Ивнинг Нюз". За две десетилетия последваха още 10 световни бестселъра, сред които феноменалните "Устоите на земята" (11 седмици бестселър на "Ню Йорк Таймс", № 1 в Канада, Великобритания и Италия, 6 години бестселър в Германия) и генетичният трилър "Третият близнак" (№ 2 в света за 1997 г.). Зад тези успехи, които превърнаха Кен Фолет в най-добрия автор в жанра на шпионския роман, се крие една доста странна личност. Авторът е влюбен в Шекспир и дори се е пробвал да играе в Кралския Шекспиров театър. Той е и музикант ентусиаст, свири на баскитара и има собствена група. Писателят живее с жена си Барбара в Стивънидж, Хъртфордшър. Има къща и в Челси, Лондон. Кен Фолет стана носител на Националната награда на читателите във Великобритания за 1999 г.

"Тя се изчерви от смущение. Беше проява на прекалено лош тон да въвличаш монарха в подобно нещо. Уолдън се почувства като ученик, на когото са казали да спре да се дърли с другарчетата си. За миг се изкуши да пренебрегне и краля, но последствията... Лидия вече нямаше да бъде приемана от кралицата, хората нямаше да канят семейство Уолдън на приемите, на които присъства член на кралското семейство, и най-лошото - дъщеря му Шарлът нямаше да бъде представена в двореца като дебютантка. Социалният им живот щеше да претърпи катастрофа. Със същия успех можеха да се изселят в чужбина. Не, неподчинението на краля беше немислимо. Уолдън въздъхна. Чърчил го беше победил. Това донякъде бе облекчение, защото вече имаше идеалното извинение и никой не би го обвинил. "Писмо от краля, старче - щеше да каже. – Нищо не можех да направя."
– Покани господин Чърчил - рече той на Причард. После подаде писмото на Лидия. Либералите наистина не разбираха как трябва да функционира една монархия.
– Кралят просто не е достатъчно твърд с тези хора – измърмори Уолдън.
– Това вече става ужасно отегчително – отвърна Лидия.
Уолдън обаче си помисли, че тя изобщо не е отегчена, всъщност дори го намира за вълнуващо, но го казва, защото така би трябвало да се изразява една английска графиня и тъй като не беше англичанка, а рускиня, обичаше да си служи с типично английски фрази, както човек, който говори френски, често повтаря alors и hein?"
Из книгата