Пансионът

Книгата е част от поредицата "Съвременна европейска проза" на издателство "Колибри".

Романът получава награда за "Литература на Европейския съюз" 2012.

"В началото бяха железопътните релси."

С тази многозначна метафора започва романът на Пажински - философски разказ за завръщането и отпътуването, за идентичността и преходността, вълнуваща археология на паметта. Влакът спира на малка гара - курортно селище недалеч от Варшава, а пътят отвежда героя в познатия от детството му еврейски почивен дом. Пансионът, някога пълен с живот, сега е обитаван от възрастни хора, оцелели от Холокоста - уморени сенки, витаещи в музея на спомените. От това място започва краткото пътешествие в миналото - реалност, накъсана като в сън, която може да се сглоби единствено от фрагменти: снимки с избледняващи надписи, разпадащи се изрезки от вестници, случайно изплували фрази, имена и събития, идеологически спорове. Включени в деликатна игра, тези отломки за миг оживяват, преброждат пластовете на времето, за да се разтворят в старозаветните му дълбини. Тъжно-иронично, повествованието въвежда читателя в ритуала на паметта, в който отеква гласът на третото следвоенно поколение. То няма вина, но носи белезите от травмите, настоява за опрощение и търси отговорите, заключени от историята.

Пьотр Пажински (р. 1973 г.) е журналист, литературен критик и преводач, едно от най-обещаващите имена в съвременната полска литература. Автор е на две монографии за "Одисей" на Джеймс Джойс и на романите "Пансионът" и "Птичи улици". За романа "Пансионът" получава наградата на списание "Политика" и "Европейската награда за литература" (2012). Живее във Варшава, главен редактор е на еврейското списание "Мидраш".

"Зад оградата навсякъде се простираше градина. По-скоро обикновена, като онези, каквито има много "на линията". Малко дървета, храсти, няколко бетонни алеи с фенери, леха с бегонии, надупчени от сребрист скреж, пейки. Винаги беше искала да стане анклав в анклава, да бъде изключена от естествения ход на нещата и да живее в усамотение, по собствени правила. Сякаш напук на цялата епоха, на цялото това време, в което се стараеха да я анулират и да я избутат заедно със сградата в миналото. Навярно беше по-влажна от останалата част от гората, макар че в нея растяха същите борове като онези зад оградата, червеникави и заскрежени. През лятото тук се седеше на шезлонги, на походни легла или просто на меката трева, покрита с бодливи шишарки. Беше шумно и оживено. Гъмжеше от живот. За щастие, портата беше отворена. Достатъчно бе да прекосиш градината, за да се озовеш на верандата. Само няколко крачки, макар и като дете да ми се струваше, че е далеч.

На тази алея съм се учил да ходя. От портата до верандата и от верандата до портата. Голяма експедиция. Тук в едно от телените кошчета за смет открих труп на гълъб. Гледаше ме с отворените си очички. Избягах с вик и дълго време заобикалях тази пътека. Предпочитах да правя слалом между дърветата. Или да събирам шишарки в пластмасова кофичка. Госпожа Стефа ме научи как да правя върху земята портрети от шишарки и мъх. Например портрета на господин Аврам. Червените кръгли плодчета на офиката вършеха чудесна работа за очи. Господин Аврам гледаше дружелюбно, имаше уши от листа и зелени бузи. После заваля дъжд и на следващия ден не беше останало много от господин Аврам. Господин Леон предпочиташе дялането на лодки от мека борова кора. Занимание точно за мъже. Раз-два. Швейцарското джобно ножче проблясваше в ръцете му, защото само господин Леон можеше да дяла лодки. Малкият веднага ще се пореже. Той трябва да има някаква професия!"
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg