Ако бебетата можеха да говорят

Погледът на психоаналитика Мириам Сежер - авторката на "Думи, за да се родиш" и "Малкото училище - голямото начало". Психоанализа на новородените? Идеята и до днес изглежда шокираща - и революционна. Мириам Сежер я прилага от вече двадесет години в родилното отделение на болницата "Антоан Беклер" в Кламар, Франция, като "слуша" бебетата и майките им. Не е вярно, че бебето "нищо не разбира". То е словесно същество от самото си зачеване, то "живее в езика", складира в несъзнаването си всичко, което му се разкаже веднага след раждането и което по-късно ще осмисли. Ако дадено бебе, проявяващо болестни симптоми, е било родено в анонимност, ако е било изоставено и осиновено, ако е родено чрез оплождане ин витро, ако майката е преживяла тежки моменти, големият начин да му се помогне, както и да се избегнат по-късните неврози и всякакви отклонения от нормата, е да му се говори, да му се обясни откъде произхожда, какво се е случило с него и защо. То и без това "знае" всичко това и очаква от нас да го облечем в думи. Очаква от нас уважението, което му дължим като на равноправно човешко същество. "Ако бебетата можеха да говорят" е книга за огромното терапевтично и превантивно значение на психоанализата в най-ранна възраст, предназначена както за специалиста, така и за всеки любознателен читател. И разбира се, за бъдещите майки.

Мириам Сежер (1952) е детски психиатър и психоаналитик, ученичка и последователка на Франсоаз Долто, съоснователка и президент на организацията "Каузата на бебетата", кавалер на Ордена на Почетния легион. През последните единадесет години работи в родилното отделение на болницата "Антоан Беклер" в парижкото предградие Кламар. Участвала е в многобройни семинари и научни конференции в Европа и САЩ. Автор на "Деветте месеца", "Днешните деца", "Ако бебетата можеха да говорят" и др.

"В животинския свят не винаги е просто да се роди малко, защото заобикалящата среда, както и миналото на майката могат да внесат смут в посрещането на бебето, дори да провалят раждането. При хората е още по-зле! Историята, езикът предизвикват огромно объркване. Ако... искаме да зачетем новороденото, трябва да изпреварим разделянето чрез словото и като за начало, най-същественото разделяне - при раждането. През всичките години, прекарани в родилните домове, моят единствен въпрос е бил и продължава да бъде: как да направим така, че раждането да не е травма, как това разделяне, което, както вече видяхме, не е първото, да не е нараняващо скъсване и за детето, и за майката? И ако въпросът за приемането на другостта възниква още по време на бременността, то в момента на раждането той става съвсем конкретен: какви условия предлагаме, с какви жестове посрещаме, с какви жестове разделяме? Ще кажа още веднъж: разделянето не е непознато на бебето и травмата идва не толкова от раждането, колкото от реалните и символични условия, в които протича то. Още навремето Фройд влиза в спор с колегите си по този въпрос. Днес някои изследователи отново поставят под съмнение страданието на раждащото се бебе. Според тях то преминава през това събитие в едно особено състояние на сън, може би някаква форма на физиологична упойка, при това до последните минути на излизането. В замяна на това, разделянето би било по-трудно за бебето, когато майката ражда с перидурална упойка. Изкуственото стимулиране на контракциите, което увеличава силата и честотата им, всъщност би могло да събуди бебето и по този начин преждевременно да прекъсне действието на физиологичната упойка. Не става дума да отхвърлим категорично една техника, която облекчава болките на жените, а да се замислим за системното ѝ използване. Защото, след като сме готови да признаем личността и пълната и цялостна другост на бебето, което се ражда, би трябвало да си направим съответните изводи за прилаганите практики."
Из книгата