Парпалуда

"Дейко бил работлив и наистина както било му наречено такъв станал - много деен и не си запущал работата за по-нататъка. Изорал си нивата на пролет, насял картофите и зачакал дъжд. Но дъжд не идвал. Нито пороен, нито пролетен, нито рехав, нито ситен, нито напоителен, нито проливен, нито тежък, нито лек. Нито дори само да напръска.

Нервирал се Дейко, защото било време картофите да се окопават, а те още не искали да поникнат. Щели да изгният земята преди да са се показали и той всеки ден ходел на нивата и им говорел:
– Хайле бре, дайте покажете се вече. Да мога да се погрижа вас. Семето добро беше, покълнало беше, живо. Покажете се да ви се порадвам малко.

Но картофите не никнели. Слязъл Дейко в селото и се завайкал пред кръчмаря:
– Един по един сам съм ги слагал в земята, говорил съм им. Като баячка станах. На ти удобно легло да можеш да се развиваш добре. На ти на тебе добра почва, добре разкопана да не ти е тясно. На ти на тебе дълбочина, ако си диво, и надоле да ходиш.

Така нареждал Дейко и разказвал на всеки картоф поотделно какво е говорил. Гледал го кръчмарят и се почесвал, защото той картофи не бил садил никога и други в семейството се занимавали с това. Затова само кимал:
– Е, щом не никнат, сигурно не си ги турил правилно в земята.

Опитал се да предположи.
– Как! Мене картофите много ме обичат. Разкопал съм им на есен дълбока оран, на пролет земята фрезовах я, петнайсет пъти я минах да им е рохкава. Че картофите обичат рохкава почва. После направих браздите. После един по един ги положих и ги зарих така, че пъпките им все нагоре да гледат. Аз ако не зная картофите какво искат кой ще знае?

Така говорел Дейко, а кръчмарят продължавал да го гледа неразбиращо:
– Сигур не си ги полял."
Из книгата