Манаселска река

"Слязъл Стоян на едно дунавско пристанише чак по пътя към Тулча и тръгнал по пътя, по който го водело проклятието на майка му. Още на брега срещнал една жена, която се оказала вдовица с много деца. Ядосан бил, гневен и яден на това, че му бил орисан път, който не е искал и затова право се обърнал към нея:
– Аз ще се грижа теб и за децата ти.
– Я виж ти... - Изненадала се тя и го огледала. Млад, красив, силен и с особен блясък в очите. – Реката никога не отнася хората на случайно място. Щом те прати при мене има защо да е. Къщата ми е досами брега. Добре дошъл си.

Тръгнал Стоян с нея и видял, че е добра жена. Лесно ще се спогодят. Привечер отишъл на реката и приседнал досами брега. Потопил краката си във водата и запял тъжна песен. Слушал го Дунав какво пее и водите довлачили в краката му цветето, което бил подарил на Петкана. Извадил го той от водата и заговорил:
– Нима не е това цветето на моята Петкана?
– Да. - Отвърнала му реката. – Тя го хвърли във водата за да разбере какво си казал за нея.
– И ти предаде ли ѝ моите думи?
– Утре заран ще ти кажа. - Отвърнал Дунав и Стоян се прибрал в къщата. Още щом го видяла вдовицата посочила цветето в ръцете му:
– Чио е това цвете? Дай ми го.

Стоян се запънал, но нали му било наречено да бъде с тази жена дал ѝ цветето. На следващата сутрин преди да започне работа отишъл на брега и попитал:
– Предаде ли на Петкана моите думи?

А реката донесла в краката му бялата кърпа, която сам той бил подарил на Петкана. Взел той кърпата и я целунал, а реката така му казала:
– Плаче Петкана веки ден на брега и сълзите ѝ преливат.
– Какво ѝ разказа?
– Ела утре заран и ще разбереш. - Казал Дунав и замлъкнал."
Из книгата