Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг Фредрик Бакман Времетраене: 0:48 мин. Човек на име Уве Фредрик Бакман Времетраене: 1:31 мин. Брит-Мари беше тук Фредрик Бакман Времетраене: 1:19 мин. Баба праща поздрави и се извинява Фредрик Бакман Времетраене: 1:37 мин. Сделката на живота ти Фредрик Бакман Времетраене: 1:44 мин. Бьорнстад Фредрик Бакман Времетраене: 0:55 мин. Нещата, които синът ми трябва да знае за света Фредрик Бакман Времетраене: 1:18 мин. Ние срещу всички Фредрик Бакман Времетраене: 1:12 мин. Тревожни хора Фредрик Бакман Времетраене: 0:43 мин. Дракула. Луксозно издание Брам Стокър Времетраене: 1:05 мин. Вулкан на гнева Йорданка Цветанова Времетраене: 1:00 мин. Дигитална деменция Манфред Шпицер Времетраене: 1:09 мин. Айви и Беърлок Холмс. Изчезналото растение Кристина Литън Времетраене: 1:01 мин. Убийства в послеслова Ели Грифитс Времетраене: 0:59 мин. Истинско семейство Шерил Удс Времетраене: 0:58 мин. Тайната на тортата с портокалов цвят Рейчъл Линдън Времетраене: 1:11 мин. Пеперудените сестри Джени Хейл Времетраене: 0:58 мин. Отслабвай със Зоната за начинаещи Нина Златкова Времетраене: 0:56 мин. Каварненски разкази Здравка Евтимова Времетраене: 1:09 мин.

От автора на "Човек на име Уве" и "Баба праща поздрави и се извинява". Малка книга с голямо сърце!

Това е история за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат. Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче. Честно казано, не написах историята с идеята да я прочетете. Просто се опитвах да подредя собствените си мисли, а аз съм от хората, които трябва да ги видят изложени на хартия, за да ги проумеят. Те обаче се превърнаха в малък разказ за това как преодолявам постепенната загуба на най-великите умове, които познавам, как може дати липсва някой, който все още е тук, и как искам да обясня всичко това на децата си.

И сега пускам думите си да си отидат, пък каквото ще да става. Ето я - приказката за страха и любовта, които през повечето време крачат редом, ръка за ръка. Приказка най-вече за самото време. Докато все още разполагаме с него.

"В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.
В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:
– Не се страхувай.

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне. Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва "отвори очи" и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища. Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

– Площадът пак се е смалил през нощта.
После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.
– Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.
Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.
– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава – това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

– За къде са всички ключове? – пита момчето.
– Какви ключове? – пита дядо.
Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета – дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората.

Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук."
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525