Бьорнстад

Бьорнстад Фредрик Бакман Времетраене: 0:55 мин. Фредрик Бакман Времетраене: 2:40 мин. Ние срещу всички Фредрик Бакман Времетраене: 1:12 мин. Човек на име Уве Фредрик Бакман Времетраене: 1:31 мин. Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг Фредрик Бакман Времетраене: 0:48 мин. Тревожни хора Фредрик Бакман Времетраене: 0:43 мин. Брит-Мари беше тук Фредрик Бакман Времетраене: 1:19 мин. Баба праща поздрави и се извинява Фредрик Бакман Времетраене: 1:37 мин. Сделката на живота ти Фредрик Бакман Времетраене: 1:44 мин. Нещата, които синът ми трябва да знае за света Фредрик Бакман Времетраене: 1:18 мин. Любимките на Фелиша Даниел Стийл Времетраене: 1:02 мин. Земя на мъже Боян Боев Времетраене: 1:02 мин. Есен в Ирландия Стефана Белковска Времетраене: 1:11 мин. Сирените Емилия Харт Времетраене: 1:08 мин. Неговата и нейната Алис Фини Времетраене: 1:01 мин. Решението за кандида Д-р Ан Борах Времетраене: 1:08 мин. Забранена алхимия Стейси Макюън Времетраене: 1:03 мин. Отвъд живота и смъртта. Пътят към истинска свобода Джет Ли Времетраене: 1:23 мин. Твърде много мислиш Кристел Птиколен Времетраене: 1:11 мин. Уайът Джесика Питърсън Времетраене: 1:07 мин.

От автора на "Човек на име Уве" и "Баба праща поздрави и се извинява" - Фредрик Бакман. Какво означава един отбор за малък град насред гората? Какво означава спортът за едно семейство? Какво означава един-единствен мач за хора, които се борят за оцеляването си? Всичко. Означава чисто и просто всичко.

Хората казват, че Бьорнстад е умиращ град. Разположен дълбоко в гората, той бавно се смалява и притихва. Но там долу край езерото силни светлини огряват една ледена пързалка. И точно заради нея жителите на града вярват, че утре ще е по-добре от днес. Младежкият хокеен тим е на полуфинал - ако спечелят първенството, Бьорнстад отново ще получи шанс да се развива. Всички надежди и мечти сега лежат на раменете на шепа безстрашни тийнейджъри с пламък в очите.

И точно това напрежение избива в акт на насилие, който разтърсва всички. Предопределената приказка за героите от малкото градче, които надскачат себе си и очакванията на цялата нация, не отвежда вън от гората.

"Бьорнстад" е голям роман за малко място с красиви мечти, както и за ужасните неща, които правим понякога, за да успеем. Той е сага за спорта и семейството и за това докъде сме готови да стигнем, за да предпазим децата си. И за смелостта, която е нужна, за да се изправиш срещу всичко, за което си мечтал - и да кажеш истината, независимо от последствията. Независимо от всичко.

"Фредрик Бакман е автор на дълбоко човешки романи. Всяка негова творба е внимателно и деликатно написана и ни въвежда в емоционалните светове на хора, които иначе навярно бихме подминали в реалния живот. "Бьорнстад" е неговият неоспорим шедьовър."
New York Journal of Books

"Намираме се в Бьорнстад в началото на март и все още нищо не се е случило. Петък е и всички просто чакат. Утре юношеският отбор на Бьорнстад Хокей ще играе полуфинал в най-висшата младежка дивизия в страната. Колко ли важно би могло да е това? Не много, разбира се. Ако се случваше някъде другаде.

Туп. Туп. Туп-туп-туп.

Бьорнстад се буди рано, както винаги. Малките градчета трябва да си дават аванс, за да могат да се състезават с останалия свят. Редиците автомобили на паркинга пред фабриката вече са покрити със сняг. С полуотворени очи и полузатворени умове, хората са се наредили на тиха опашка, за да потвърдят съществуването си пред системата за отчитане на работното време.

Изтръскват ботушите си от кишата, с погледи, настроени на автопилот, и с гласове като от телефонен секретар, в очакване предпочитаният наркотик - кофеин, никотин или захар - да подейства и да приведе телата им в що-годе изправно състояние поне до първата почивка.

Навън пък тези, които работят в по-големия град отвъд гората, се качват по колите си и блъскат с ръкавици по климатиците, а ругатните им са от онези, които човек би се решил да използва само когато е пиян, на смъртния си одър или седи в твърде студено "Пежо" твърде рано сутринта.

Ако замълчат, могат да го чуят: туп-туп-туп. Туп. Туп.

Мая се буди в стаята си. По стените се редуват рисунки с молив и стари билети от концерти в далечни градове - съвсем не толкова много, колкото ѝ се иска, но значително повече, отколкото родителите ѝ всъщност са ѝ разрешили. Лежи в леглото по пижама и свири на китара. Обича всичко в инструмента. Тежестта му, начина, по който дървото отговаря на почукването на пръстите ѝ, струните, които режат все още сънената ѝ кожа.

Простите тонове, меките рифове, за нея това е божествена игра. На петнайсет години е и вече е успявала да се влюби много пъти, но китарата винаги ще си остане първата ѝ любов. Тя ѝ помага да се справи с живота в този град и да издържа на това да бъде дъщеря на спортния директор на малък хокеен клуб насред гората.

Мая мрази хокея, но разбира любовта на баща си. Спортът просто е инструмент, различен от нейния. Понякога мама шепне в ухото ѝ: "Никога не се доверявай на хора, които си нямат нещо, което обичат неконтролируемо". Майка ѝ обича мъж, който обича място, което обича спорт. Бьорнстад е хокеен град и каквото и да си говорим за жителите му, на тях може да се разчита. Човек знае какво да очаква, ако живее тук. Ден след ден, след ден.

Туп.

Бьорнстад не се намира близо до каквото и да е. Дори на картата изглежда неестествено. "Все едно пиян великан е опитал да напише името си в снега, докато пикае", биха казали някои. "По-скоро все едно природата и хората играят на дърпане на въже в спор за жизненото пространство", може би биха възразили по-уравновесените. Във всеки случай градът губи. И отдавна не е печелил.

Работните места намаляват, така че всяка година намаляват и хората, а гората изяжда по една-две изоставени къщи на сезон. Преди години, когато още имаше с какво да се похвалят, от общината сложиха табела при отбивката към града. Лозунгът беше от популярните по онова време:

"Добре дошли в Бьорнстад - тук искаме малко повече!". На снега и вятъра им трябваха няколко години, за да заличат думата "повече". Понякога цялото място прилича на философски експеримент: ако един град падне в гората, но никой не го чуе, ще има ли някакво значение?

За да си отговори на този въпрос, човек трябва да измине няколкостотин метра надолу към езерото. Залата не е кой знае какво на външен вид, но вътре има ледена пързалка. Създадена е преди четири поколения от работници в завода. Хора, които са работели шест дни в седмицата и са имали нужда от нещо през седмия, което да очакват с нетърпение.

Това е наследството им. Всичката любов, която градът успява да размрази, продължава да се влага в тази игра: лед и мантинела, червени и сини линии, стикове и шайби, както и всеки грам желание и сила в младите тела, които хвърчат по пързалката. Трибуните се пълнят всеки уикенд, година подир година, въпреки че изявите на клуба се сринаха в такт с икономиката на града. А може би именно заради това - всички се надяват, че когато клубът отново тръгне нагоре, останалите ще го последват по инерция.

Това е причината места като Бьорнстад винаги да влагат надеждите си за бъдещето в младите. Защото те са единствените, които не си спомнят, че едно време всъщност беше по-добре. Това може да бъде благословия. Затова градят юношеския си отбор така, както предните поколения са градили общността си: работят здраво, поемат ударите, не се оплакват, стискат зъби и показват на копелетата от големите градове откъде идват. Наоколо няма много какво да се види. Но всички, които са били тук, знаят, че това е хокеен град.

Туп.

Амат скоро ще стане на шестнайсет. Стаята му е толкова малка, че ако се намираше в по-голям апартамент в богаташка част от големия град, вероятно не би минала дори за walk-in closet. Тапетите са покрити изцяло с плакати на играчи от НХЛ3, с две изключения. Първото е негова снимка, на която е на седем години, най-малкото от всичко момчета на леда, носи твърде големи ръкавици и каската му е смъкната над челото. Второто е бял лист, на който майка му е написала части от молитва.

Когато Амат се родил, майка му го държала в прегръдките си, легнала на тясно легло в малка болница на другия край на земното кълбо. Били съвсем сами на този свят. Една сестра прошепнала в ухото ѝ молитва, за която казват, че Майка Тереза написала на стената над леглото си. Сестрата се надявала, че молитвата ще даде на самотната жена сила и надежда. Близо шестнайсет години по-късно парчето хартия още виси на стената на сина ѝ; думите са разбъркани, но тя ги е записала така, както ги помни:

"Честният може да бъде предаден от другите. Въпреки това бъди честен. Дружелюбният може да бъде хулен от другите. Въпреки това бъди дружелюбен. Доброто, което правиш днес, утре може да бъде забравено. Въпреки това върши добро."

Кънките на Амат стоят точно до ръба на леглото му, всяка нощ. "На майка ти сигурно ѝ е било доста тежко - да се родиш с кънките на краката", хилеше се старият портиер в хокейната зала. Предложил е на момчето да ги съхранява в един шкаф в склада на клуба, но момчето обича да ги разнася напред-назад. Иска да е близо до тях."
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525