"Когато видя къщата за първи път, я прие. Не изпадна в особен възторг, не я хареса даже. Но успя да я почувства, да я усети някак си топла и гостоприемна. Тези двеста метра черен път тогава се оказаха доста черни. Те я стреснаха, изплашиха и хич не ѝ позволиха никакви радости и мераци за бъдеща покупка. Именно заради тях Манол трябваше да я уговаря. И двамата не обичаха дългите разисквания и уговорки. Толкова години живеене заедно ги бяха научили да взимат решенията бързо и да ги осъществяват без много приказки. Желанията им обикновено бяха еднакви и нямаше място за дълги уговорки и дебати. Тоя път Мано (както тя го наричаше) се наложи да прояви повече характер от обикновено. Докато той бягаше от суматохата и безумието на града, на нея ѝ се щеше да избяга от себе си, от него, от живота си. Тази къща накрай света за него беше спасението, за нея сцена на всичките ѝ страхове.
С благост и настоятелност успя да я убеди, че точно тази къща, с този път, е чакал винаги. И Катерина склони, преглътна черния път, преглътна собствените си неясни желания, отново пое след мъжа си и стана стопанка. В началото трудно минаваше пеша тези двеста метра от края на асфалта, от колата си, до портата. Сетне така свикна с тях, че ѝ се струваха като естествено продължение на нейната си къща. Бързо успя да пречупи навика да стига с колата точно до определеното място. Приемаше пътчето като игра - колко крачки са до къщата на стрина Стана, колко сетне до моста над реката, а до тяхната порта. Опитваше се през тази отъпкана земя да пренася продуктите и това, което носеше от града, и всеки път измисляше все нови и нови начини да го прави, увеличаваше товара, изобретяваше различни носила. Не че ѝ беше нужно, но тази игра на изобретателност я увличаше. Този черен път, тези нищо и никакви двеста метра за Катерина само за година-две се превърнаха в най-дългия път от нейния живот, в крайъгълния ѝ камък. И там, на асфалтираното площадче, там, в калната или заснежена пръст, някъде по оградата на бай Сава или на каменната гърбица на моста, останаха и нейните окови. Ония, които я бяха държали цял живот и все не ѝ даваха да проумее, че и животът, и любовта може да са по-големи от това, което тя си представя.
Така започна големият път на Катерина - с двеста метра черна пътека. Вървеше, без да знае къде отива, като насън, а наяве си беше. Трудно прие къщата, не заради себе си, заради Мано го стори. Но много бързо превърна тая стара къща в дом. И домът ѝ се напълни с всички аромати, които можеха да го завладеят.
На двеста и четиридесетия ден от третата година обживената къща продължаваше да се гизди с все по-нови и нови допълнения. Животът върлуваше в нея с пълна сила. В кухнята се сменяха своеобразни аромати - по рецепти и разписание. Към девет часа бавно настъпваше властта на кафе с карамел. Когато то кипне, към него се добавя и щипка канела. Тъмната течност в голямата чаша се разрежда точно с едно отсечено отливане на ръката от малко бяло домашно мляко, а отгоре Катерина настъргва канелата. Полага съзнателно старание да използва, доколкото е възможно, само естествени продукти. Затова и всяка вечер пред вратата си намира бутилка краве мляко - току-що издоено, все още топло и съвсем истинско. Канелата, макар и няколко прашинки за всяко кафе, се настъргва от пръчка, донесена ѝ някъде от Африка. Никога не използва канела от стъклени шишенца с магазинерски етикети. Кухнята ѝ е пълна с какви ли не подправки, билки, тревички от всички краища на света. Някои си носи тя самата, други заръчва на приятели, трети издирва по екзотични пазари...
Точно половин час кафеен ритуал, примесен с дима на ръчно свита цигара от листата на тютюн, който се отглежда по тези места. След кафеното действие Катерина прибира на кок особено старателно червеникавата си тежка коса, облича кенарена бяла, съвсем бяла роба и започва да свещенодейства. Ръкавите на робата се навиват до лактите. Краката ѝ са боси, украсени единствено от яркочервения педикюр. На огромната дъбова маса, ръчно правена поне за двайсет души, се зареждат малко зеблено чувалче с брашно, голямо сито, ръчно бито краве масло, хладка вода, мая, подквасеното вчера мляко... Всички действия са като във филм, като че ли се наблюдава отстрани, защото това, което следва, е ново за нея, но интересно, примамливо като непознати и далечни страни. Тогава като по часовник в къщата влиза Вела. Носи три яйца, снесени тази заран.
Вела е по-възрастна от Катерина, май минава вече седемдесетте. Може да ѝ бъде майка, но това се забелязва при много сериозно взиране. Вела е закръглена, с гладко румено лице. Дори селските ѝ одежди не могат да скрият хубостта ѝ. Само нещо в погледа на Вела издава преживените години, миналите страсти - и любови, и несгоди, смъртта на петгодишния ѝ син, когато самата тя е била на двайсет и шест, грижите по останалите две момчета и момичето, дето все беше болнаво, ама я каква мома излезе.
Вела е тиха, кротка, блага. Силата ѝ е скрита някъде вътре в нея, прибулена от забрадката, покриваща белите ѝ коси. Тази сила пред жени тя не показва. Пристъпва отривисто и с големи крачки, навярно заради високия си ръст. Не говори много, но знае точно какво прави. И около дъбовата маса двете жени - Катерина в бялата си кенарена роба и Вела във вечното си черно - започват да месят хляб. Няма по-голям майстор на хляба по тия места от Вела. Затова и Катерина нея избра за учителка. И ето сега младата ще учи тайнството да меси хляб, да влага душа в него, да забърква с върха на пръстите тестото, сетне да го погали и с каква тежест да го притисне с длан. Ще се научи да усеща колко да е топла стаята и колко време да му дадеш да втаса, как се разстила в тавата. Правенето на хляб е най-мъчното умение. Ако някой ви каже, че това е фасулска работа, хич и не му яжте хляба. В един хляб няма ли женска душа, силни страсти и две-три въздишки, той не носи живота в себе си. Когато тестото е опечено, питата се оставя да обиколи нивата си. А сетне по вкуса и средата ѝ можеш да четеш и душата на жената, дето го е галила, месила, стискала. Каквото ѝ е на душата, такава е и средата на хляба."
Из книгата
Рейтинг: 9.33 / 3 гласа 
