Владетелите. Разкази

Калин Терзийски Времетраене: 1:17 мин. Силата на наричането Мирослава Митева Времетраене: 0:58 мин. Аз, която не познах мъжете Жаклин Харпман Времетраене: 1:23 мин. Надхитри мозъка си Даниел Т. Уилингам Времетраене: 1:09 мин. По същото време следващото лято Аннабел Монахан Времетраене: 1:14 мин. Ленорман - ръководство и гадателски карти Тони Сейвъри, Чиро Марчети Времетраене: 1:14 мин. Лятото на нарушените правила К. Л. Уолтър Времетраене: 1:09 мин. Лято в Ню Йорк Алекс Астър Времетраене: 1:18 мин. Супервдъхновени Адам Дорси Времетраене: 1:01 мин. Обича ме, не се обичам Катрин Сентър Времетраене: 1:12 мин. Митотворците Тамзин Мърчант Времетраене: 1:17 мин.

Носител на Европейска награда за литература. "Владетелите" е една серия от разкази, или по-скоро ексцентрични етюди, които са смес от история, фантазия, мистификация и аналитична психология (в смисъла на К. Г. Юнг). Тези етюди извират от тъмното море на несъзнаваното, което всеки един хомо сапиенс носи заложено в себе си, плод са на свободни асоциации, но са базирани на исторически факти.

Тоест авторът е писал именно това, което най-първо изниква в съзнанието му - първото хрумване - след прочитането на историческите факти. Това е нещо като портрет на Личното историческо знание, а не история на действителността. Тоест историята, каквато е в нашите души, а не каквато е била в действителност.

Но авторът е убеден, че всеки мъдър човек знае: ...Действителна история не съществува. Съществува само историята като отпечатък в нашите души. Или казано иначе - без хора, които да се вълнуват от нея и да мислят за нея, които да я преживяват отново и отново - история не би имало.

"Когато Калин Терзийски ме покани за редактор на книгата, която държите, аз си признавам, че се поколебах - не за друго, а защото нямам кой знае колко високо мнение за съвременната българска литература и почти не я следя. Но с Калин ни свързва над 15-годишно on-off приятелство, затова посветих известно време на досегашното му творчество и - за моя приятна изненада - харесах "Алкохол" и особено сборника "Има ли кой да ви обича". С "Владетелите" и това е важно, Калин се "легитимира" като мъдър, зрял, проникновен писател. И тази книга за мен е не само удовлетворение от непосредственото, но и сякаш оргия на читателското въображение. И на безбройните мои пароксизми, когато съм бил "нероден".
Ивайло Цветков - Нойзи

"Аспарух беше облечен с тъмносин кафтан до коленете и червени, везани със злато ботуши. Под кафтана носеше обикновена риза от китайска коприна и кадифен панталон с дебели подложки на коленете, подходящ за танцуване на хорезмийски апак. При тоя танц, както знаем, се рипва от крака право на колене и се обикаля така - на колене - цялата зала. Аспарух беше на двайсет и две и танците още го вълнуваха.

Косата на Аспарух беше сплетена на дванайсет малки плитки, които бяха свързани в една голяма опашка, спускаща се свободно - ту по раменете му, ту по гърба. А косата над челото, чак до темето, слепоочията и тилът бяха внимателно обръснати. От много години българите не управляваха с бръснати глави. Оставяха си дълги коси - като знак за благородство; бръснатите изцяло глави и високите гугли бяха останали в миналото.

Така - с изцяло бръсната глава - бе ходил Атила: най-славният праотец, с когото Аспарух и братята му се гордееха. Бръснатата глава в миналото била знак за власт. Но след хазарското иго тая мода не се възстанови. Сега твърде много неща идваха от гърците.

Аспарух също харесваше гърците с тяхната ученост и безбройни изкуства, но изпитваше и известни съмнения към тях. Те бяха самото отрицание на волния степен дух и на древната традиционна мъдрост на степните хора от Изток.

Но баща му... Да, той беше прекалено близък с тези уседнали християни. Та нима той не пожела да построят град - съвсем подобен на римските - на брега на морето?

И Фанагория стана столица, подобна на ромейските градове - с много сгради от камък и дърво и хора, стълпени като стадо добитък по площада и около капището. Аспарух тайно се бунтуваше срещу баща си.

Традицията го притискаше. И колко странно - традицията го притискаше от две страни. От една страна, тя го задължаваше най-много на тоя свят да уважава баща си. И той уважаваше стария Кубрат. От друга страна, традицията го задължаваше да се прекланя пред степните закони и пред Бога слънце, пред праотците и техните обичаи. А татко му... Той беше (как да изпусне тая мъчителна дума от устата си?)... Той беше християнин. И за него старите обичаи и традицията бяха само един остатък от варварството.

Е, не естествено...Пред хората, пред мнозинството Кубрат спазваше традициите. Но това беше политика. Аспарух знаеше това и страдаше.

Баща му не се уповаваше на старите вярвания и на великата степна традиция със сърцето си. Той я търпеше, за да има мир в народа му. И сигурно щеше да я премахва с времето. Ако имаше време пред себе си.

Но Кубрат беше болен. Една стара рана - от стрела, заседнала в гръдния му кош, отстрани, точно под лопатката - се беше подлютила. Розовият и уж добре зараснал белег се беше разранил и сега в ъгъла му се беше отворила малка дупка, от която непрекъснато изтичаше гной. Ханът отслабваше и силите му се топяха. Беше се оставил някак безропотно в ръцете на двама ромейски лекари. Които, най-вероятно, бяха вредни повече и от тая хазарска стрела.

А хазарските стрели бяха с кукички. Проклетите ромейски лекари, които бяха и арменци на всичкото отгоре, нямаха никакво понятие от стрели или от ваденето им. Тоест - знаеха как се вади обикновена стрела. Но хазарските не бяха обикновени.

Аспарух беше чувал, че някъде далече на запад, в западните римски земи, някакъв лекар бил изковал специален инструмент. Нещо като желязно леговище. Което разширява раната от стрелата. Влиза под нея. И после в неговия, така да се каже, „калъф“ стрелата се измъква - без острите ѝ куки да разкъсат плътта. О, да. Проклетите, умни римляни.

Но както и да е. Такъв инструмент тук нямаше. На изток се разчиташе на човека, а не на човешките произведения. Щом светът не може да се промени с хитроумни инструменти, то ние ще променим по най-хитроумен начин съзнанието си, за да се нагодим към света. Това беше част от източната, степна традиция.

Воинът предпочиташе да се научи да търпи болките с желязна воля, отколкото да потърси някакъв хитроумен железен инструмент, някакъв външен метод за намаляването на болките или лекуването им. Странна разлика, нали? И на запад, и на изток - все хора. Но каква разлика в нагласите..."
Из "Аспарух и синята змия"

Лексикон ООД
София, 1142
бул. Васил Левски 50
office@lexicon.bg