"В една статия от юли 1942 г., публикувана в Journal of Science, Philosophy and Jurisprudence, Ханс Келзен посочва два типа разсъждения за ценност, коренно противоположни едно на друго. Първият тип се отнася до поведението на правните субекти и до зачитането му като законосъобразно и коректно, съответно - до незаконосъобразно и некоректно. Израз на посоченото противопоставяне е значението, което концептуално определя кое поведение е правомерно, и кое е правонарушение. Вторият тип се отнася до самото право или до дейността на лицата, кои то създават правото. От тази гледна точка продуктът от тази дейност, т.е. законът, както и самата дейност, се определят като справедливи или несправедливи. В това число попада и работата на съдията, но само когато тя е свързана със създаване на право (този тип разсъждения съм разгледал в Дискреционна власт и вътрешно убеждение на съдията. С., СУ "Св. Климент Охридски", 2014).
Целта на Келзен е да сравни тези два типа оценъчни разсъждения през призмата на понятията за добро и зло, красиво (изящно) и грозно. Обектът на тези оценки може да бъде човешкото поведение, правовият ред, законова норма или правна институция.
В тази връзка Келзен си задава въпроса: "какво означават тези разсъждения?"; какво утвърждават те? И тук веднага откриваме неглижирането от страна на Келзен на универсалните християнски ценности, затова защото според него правото не може да се мисли извън конкретната правна система, а това означава, че едни са ценностните оценки в английската, други във френската, трети в американската (или която и да е друга) правни системи. Накратко - едно съждение относно правна ценност предполага съществуването на една норма, на едно "трябва". Дотолкова, доколкото съществува това "трябва", което впрочем е специфично в различните правни системи, дотолкова и ценностите в тях се различават помежду си.
Келзен отхвърля теорията, според която всяка цел е във функция от един интерес, в качеството му на факт, мотивиращ достигането до определен ефект. Твърди, че прилагането на теорията на интереса относно ценностите на закона е резултат на фалшивото идентифициране на правната норма с акта, който я създава. Според него нормата и актът, който я създава, са две същности, които следва ясно да се разграничават. Ето някои негови примери: Една законова норма, която дължи своето съществуване на парламентарно решение, започва своето битие, когато решението е прието, и когато вече няма друга воля, ако допуснем, че решението е израз на някаква воля. Оттук нататък всеки правен субект, в качеството си на неин адресат, я реализира, независимо от това дали индивидите, които я създават са заинтересувани от съдържанието на този или онзи закон, или независимо, че някой откровено не иска това нейно съдържание.
Според Келзен, когато казваме, че един акт "създава" норма, ние използваме реторична фигура. Нейното значение се състои във факта на съществуване на специфичната връзка между акта, който "е" и законовата норма, според която нещо "трябва" да се извърши. Оттук и значението на "Позитивното право", което се състои в обстоятелството, че правото е комплекс от норми "склонни" да създават определени актове - действия или бездействия - и ето я разликата между позитивното и естественото право. Нормите на естественото право не са съзнателно създадени от някого, както това е при позитивното право. Напротив - счита се, че те съществуват независимо от желанията и волята на човека. Вярва се още, че те могат да се срещнат, изследвайки природата. Затова наричат естественото право една от формите на идеята за справедливост. Между "иска" и "трябва", според Келзен съществува разлика. "Трябва" е лишено от психологическа натовареност, докато "искам" е психологическа категория.
Това, според мен, разграничение е фалшиво. Безспорно е, че в процеса на правотворчеството, съответните представители на органите, които го осъществяват „искат“ преди всичко да инкорпорират в законовите норми някаква ценност. Дали тази ценност ни е подсказана от Бога, или я откриваме в природата е въпрос на вяра! И щом консенсусното „искане“ доведе до правно предписание, то "трябва" да бъде спазвано. Не съществуват различни форми на идеята за справедливост, когато говорим за право. Справедливостта е ценност, каквато откриваме от Аристотел, през Апостол Павел, та до наши дни. От това дали искаме, или не искаме да се вслушаме в Божията промисъл зависи доколко вярваме. "Искам да вярвам" - това означава единение с Бога, преклонение пред Откровенията. А щом искаме да вярваме, то значи - вярваме, а щом вярваме - трябва да спазваме заветите на християнството.
До колко "искам" и "трябва" е фалшиво разграничение, ще се опитам да демонстрирам в частта от настоящия труд, посветена на ролята на ценността в рамките на херменевтиката, и по-точно - в процеса на т.нар. телеологично тълкуване, защото връзката между "искам" и "трябва" е по-скоро логическа. А сега отново да надникнем във въпроса на Келзен: "Какво е справедливост?". Тук няма да насочвам вниманието на читателя към теорията на Келзен относно "фундаменталната норма", на която се основава Конституцията, която стои най-отгоре на пирамидата от правни норми. Изправен обаче пред този въпрос, Келзен се чувства задължен да му отговори. Това, което буди интереса ми, защото е пряко свързано с предмета на настоящия труд, е допускането му относно съществуването на Божията воля в качеството ѝ на правообразуваща, фундаментална норма на позитивното право."
Из книгата
Рейтинг: 6.00 / 5 гласа
