"Петнайсет години по-късно
Ключалката изщрака. Кейси Картър прекрачи прага и чу зад себе си познатото, шумно хлопване на вратата на килията. Беше го чувала всяка сутрин на излизане за закуска, всяка вечер, когато се прибираше след вечеря, и обикновено още два пъти през деня. Четири пъти дневно в продължение на петнайсет години. Приблизително 21,900 хлопвания общо, включително и високосните години. Този път обаче хлопването беше по-различно. Днес вместо обичайната яркооранжева униформа носеше черни панталони и искрящобяла памучна риза - и двете с мярка-две по-големи от нейните, които майка й бе оставила в канцеларията на затвора предния ден. Днес щеше да излезе от това място заедно с книгите и със снимките си.
За последен път, с Божията помощ, чуваше смразяващото ехо от трясването на металната врата. С това приключваше. Никакви условни присъди. Никакви рестрикции. Пристъпеше ли навън от тази сграда, ставаше напълно свободен човек. А сградата бе Йоркският затвор. Когато влезе там, не спираше да се самосъжалява от сутрин до вечер. Пресата продължи да я нарича "Побърканата Кейси", което на нея ѝ звучеше като "Прокълнатата Кейси". С времето обаче се научи да се радва на дребничките удоволствия. Пържено пиле в сряда. Съкилийничка с прекрасен глас, която споделя нейния вкус към песните на Джони Митчел. Нови книги в библиотеката. С годините си спечели привилегията да възпитава любов към изкуството у малка група жени с подобна на нейната съдба.
Йорк не бе мястото на мечтите ѝ, но се превърна в неин дом в продължение на цели петнайсет години.
Докато вървеше по коридора, съпроводена от две охранителки - една отпред, една отзад - затворничките я аплодираха от килиите си, подсвиркваха окуражително и подвикваха: "На добър час, Кейси", "Не ни забравяй", "Покажи им коя си!". Това място нямаше да ѝ липсва, но щеше да помни много от тези жени и уроците, които бе научила от тях.
Беше щастлива, че напуска, но се чувстваше уплашена, толкова, колкото при пристигането си тук. През изминалите години животът й бе отмерван от 21,900 хлопвания на металната врата. И сега, когато най-после бе извоювала свободата си, изпитваше ужас.
Един непознат звук - проскърцването на портала на затвора - я накара да се замисли: "Какъв ли ще е животът ми от утре нататък?". Огромен товар се стовари от гърба ѝ, когато съзря най-близките си хора. Майка ѝ бе вече посивяла и с няколко сантиметра по-ниска от деня, в който вкараха дъщеря ѝ зад решетките. Кейси се сгуши в обятията ѝ и отново се почувства малко момиченце. Братовчедка ѝ Анджела изглеждаше все така прелестна. Двете силно се прегърнаха. Кейси се постара да заглуши болката от отсъствието на баща си и да прогони тежкия спомен за отхвърлената ѝ молба да присъства на погребението му преди три години.
– Толкова съм ти благодарна, че дойде чак дотук - призна Кейси на Анджела. Повечето ѝ приятели бяха прекратили контактите си с нея веднага след ареста ѝ. Малкото, които не взеха страна по време на процеса, се изпариха от живота ѝ след осъдителната присъда. Единствената си подкрепа Кейси бе получавала от майка си и братовчедка си.
– За нищо на света не бих пропуснала този момент - отвърна Анджела. - Но ти дължа извинение. Толкова бях развълнувана сутринта, че забравих да ти взема дрехите, за които ме помоли майка ти. Но не се тревожи. Можем да се отбием в мола на път за вкъщи.
– Добро оправдание за един бърз тегел по магазините - пошегува се Кейси.
Като бивш модел, Анджела оглавяваше маркетинговия отдел на "Изваяни тела" - фирма за спортно дамско облекло. След като се качиха в колата, Кейси я попита колко добре познава собствениците, семейство Пиърс.
– Срещала съм родителите, но дъщеря им, Шарлот, която отговаря за нюйоркския клон, е една от най-добрите ми приятелки. Защо питаш?
– Изчезването на Аманда Пиърс, по-малката сестра на приятелката ти, беше главна тема на последния епизод в поредицата за неразгадани престъпления "Под съмнение". Може би Шарлот ще ми помогне да си уредя среща. Искам да се заемат с моя случай и да открият истинския убиец на Хънтър.
Майка ѝ въздъхна отчаяно.
– Не можеш ли да се насладиш поне на първия си ден свобода, преди да се захванеш отново със случая?
– С цялото ми уважение, мамо, бих казала, че петнайсет години са твърде много чакане на истината."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
