"Меган Абът
Момичешко шоу
– Беше с голи цици.
– Дори без лепенки на зърната?
– Като светофари, да.
Полин ги чува да говорят на верандата. Бъд разказва на съпруга ѝ за пътуването си до Ню Йорк преди няколко години. Ходил в Казино дьо Пари. Мъжът ѝ почти не говори, пуши цигара след цигара и се грижи Бъд винаги да има бутилка бира от металния охладител до тях.
– Зърна като ягодки - продължава Бъд. - Обаче не си свали гащичките. И не разтвори крака.
– Сериозно?
– Може да си виждал неща, които аз не съм.
– Не мога да кажа, че знам какво имаш предвид - казва мъжът ѝ и хвърля кибритена клечка на моравата.
– А-ха.
После мъжът ѝ влиза вътре, страните му са като тъмни пламъци. На следващия ден го заварва да работи в кухнята, с крака на масата. Извадил е скицника си за първи път от четири месеца. Напоследък е започнал да хвърля на Полин черни погледи, когато тя се прибира от работа в рекламната агенция, особено ако е с шапката от боброва кожа, която ѝ е дал мъжът от магазина за кожени облекла на Шмит след усилената ѝ работа там. Сега обаче рисува трескаво, а тя не обелва и дума и не го доближава прекалено. Женени са от четиринайсет години и тя добре познава всичките му тръшкания и комплекси, изкривявания и изкушения.
– Обаче е много студено - казва тя. Минало е толкова време от последния път, че в първия момент тя се пита дали не е някаква шега.
Трябва му модел.
– Застани до печката - казва ѝ той и навива ръкавите на ризата си над лактите. Тя гледа гневната вена над китката му.
Отива до високата печка с дантелата ѝ от топлина. Споменът се връща в главата ѝ, близо петнайсет години преди това. Най-студеният февруари, който помни. Свита до издутото кюмбе в чакалнята на гарата, усеща нещо да се докосва до гърба ѝ. Обръща се, вижда мъжа зад себе си, с ръце дълбоко в джобовете, със зачервени бузи. Усеща ментови дражета в дъха му и брилянтина, с който си е намазал косата.
Стресна я, но беше толкова хубав, а тя беше на двайсет и седем - единственото момиче от родния ѝ град, което още нямаше съпруг. Ожениха се след три месеца. Моят дон Жуан, наричаше го с обич, преди толкова много време. Със скицник на коленете, той изчаква Полин да свали домашната си роба, да навие чорапите надолу. Последни идват долните ѝ гащи, които падат с трепет до глезените ѝ.
– Ще видиш всички неща, които не искам да виждаш - шепне тя гърлено. Не знае откъде се е взел този глас.
Съпружеските задължения и брачните интимности никога не са били лесни за нея. Всичко в първата брачна нощ дойде като голям шок, макар и да беше чела "Идеалният брак: физиология и техника" - книгата, която ѝ даде една от приятелките ѝ, вече омъжена от година и половина, като ѝ прошепна, докато пиеха мляко със сметана след обяд в малък ресторант, че вече била станала "по-широка от автомобилна гума там долу".
Полин не напредна в книгата, колкото би трябвало, или латинският ѝ не беше достатъчно добър, защото се оказа, че това, което мъжът ѝ обичаше да прави най-много, е на двеста и някоя страница, а пък за нужните движения и звуците, които издаваше той, нямаше и ред в цялата книга. Най-много ѝ харесваха инцидентните моменти - често неща, които усещаше като че ли случайно, докато той я блъскаше, стиснал раменете ѝ толкова силно, че оставаха следи, като листенца от сини цветя, и ѝ напомняха някои нейни лични моменти, когато влакът в метрото изведнъж удря спирачки, а после скърца и се тресе, докато най-накрая спре.
Сега всичко е свалено - рокля, чорапи, гащи, сутиен, чехли - и тя стъпва на кухненската табуретка. Пита се дали някой много висок мъж не би могъл да я види през прозореца, над пердетата в кухнята.
– Обърни се на твое дясно.
Кожата ѝ настръхва, вените зад коленете й са като гъделичкащи паяци.
На четирийсет и две е и никой не е искал от нея да се съблича - от доста дълго време. ("Какво ще кажеш да обядваме? - пита г-н Шмит всеки път, когато се обажда напоследък. - Ще се радвам да видя как ти стои бобровата шапка".) Обръща се и повдига гърдите си, с които винаги се е гордяла. От тях никога не са сукали ревящи бебета и те не са се спихнали като превтасал кекс, както доверяват някои от познатите ѝ жени. Веднъж г-жа Бертран, шефката на телефонистките в службата ѝ, я е попитала дали може да пипне гърдите ѝ, за да си припомни.
Полин вижда отражението си в хромирания тостер и леко се усмихва, но само на себе си. Мъжът ѝ я кара да заеме множество различни пози, с високо вдигнати и скръстени ръце, като Марлене Дитрих, разкрачена, боксьорска стойка. Длан на бедрото, като манекен от универсален магазин, с подвити колене и ръце на бедрата, като мама, която прави "гъди-гъди" на бебе в проходилка.
– За какво е всичко това? - пита го тя накрая. Гърбът я боли, всичко я сърби от главата до петите. - Да не съм танцьорка или нещо подобно?
– Не си нищо - отвръща той хладно. - Картината обаче ще се нарича "Ирландска Венера".
През първите години на брака им тя му позираше, но само за платените работи. Позираше като домакиня с престилка (Романтиката умира при вида на ръце в умивалник с мръсни чинии!), къпеща се красавица (Пет килограма повече промениха живота ми. Кльощаво момиче няма никакъв шанс!), млада булка, момиче от бирхале с баварски къси панталонки. В края на краищата, когато започна да носи у дома редовна заплата от рекламната агенция, където самата тя рисуваше по цял ден (десетки дамски обувки, мъжки шапки и детски пижамки), той предложи да започне да наема момичета от художественото училище, но тя се противопостави.
– Не бъди толкова ревнива - казваше ѝ той.
– Само това време прекарваме заедно - настоя Полин деликатно.
Един път обаче, скоро след като я повишиха, се прибра от работа късно. Платното на статива му беше скъсано на две, а той беше отишъл в бара на Макрори и стоя там до четири сутринта. Когато най-после се прибра, като срита бутилките мляко на горното стъпало пред вратата, направи някои гадни неща под завивките и настояваше тя да участва. На следващия ден ѝ се наложи да отиде на лекар и да ѝ направят няколко шева долу. Преминаването през бариерата на метрото я накара да извика от болка. Той се кълнеше, че не помни нищо, но следващата седмица нае едно момиче от художественото училище. Зъбите на момичето стърчаха, но според него това не било проблем, защото винаги си държало устата затворена.
Тази нощ я скицира почти до два. Когато излиза от банята, след като си е измила зъбите, вижда, че е заспал на леглото, с обувките. Повечето нощи спи на верандата. Развързва обувките му и внимателно ги сваля, заедно с чорапите. В някакъв момент същата нощ той сваля панталоните си, защото точно преди розовата зора тя усеща голия му крак с кожата си.
– Скъпи - шепне.
Той се приближава до нея в леглото, пружините на матрака издават смущаващи звуци. Тя се обръща бавно към него, но той се обръща на другата страна. Чувства го, макар очите ѝ да са затворени. Следващата нощ иска да го направят пак. Готов е да мине към боите. Когато тя се прибира след работа, той е приготвил всичко - смесил е цветовете, изпънал е ново платно на статива. Краката още я болят от предната вечер и работата цял ден, но чувства някакъв трепет в гърдите си, като две танцуващи нощни пеперуди.
Топли си кафе на печката и слага табуретката на място, под наплютата от мухи волфрамова крушка, увиснала от тавана. Тази вечер я скицира часове наред. Тялото я заболява, краката ѝ изтръпват в обувките на високи токчета, с които ходи на работа, въздухът е наситен с миризма на терпентин и ленено масло. Толкова е погълнат от рисуването, от косата до брадичката му се е образувала бразда. Гори.
– Можеш ли да мръднеш насам? - казва и сочи с намазан с боя палец.
Тази вечер е дори по-студено - шестата вечер поред, откакто е започнал да рисува. Два пъти си е изгорила дупето на печката и веднъж - бедрото, докато се върти и се олюлява на високите токчета върху скърцащата табуретка. Първия път вдига пръсти към устата си като момиченце в рисуван филм, или като онези жени от календарите, които висят по автосервизите и чиито поли винаги хвърчат нагоре и показват жартиери като черни стрели. Той я гледа над ръба на статива, но не казва нищо. Късно, късно, тялото я боли, той предлага да завършат сеанса на по чаша "Олд Шенлис". Полин не е сериозен пияч, но си мисли, че бърбънът може да ѝ помогне за болката. Той хваща краката ѝ и ги слага в скута си. Отначало тя не знае какво е намислил, но след миг той взима кубче лед и го слага на дупето ѝ, двете гневни изгорени места са като отворени устни.
Дори и по-късно същата вечер, вече в леглото, тя усеща нещо. Пръстите му докосват браздите на изгореното, пръсти охладени от ледената кана с вода на нощното шкафче. После рисуват кръгове, които се разширяват и разширяват към вътрешната страна на бедрото, към центъра на нещата. Тя усеща как устните й се разтварят, поема дъх. Пръстите приближават все повече, все повече, така бавно.
В този момент в главата ѝ проблясва спомен, без причина, неразбираем - жена с очи като на сърна на съседната боулинг пътека, преди години, протегната ръка, която подава на Полин яркочервена топка. Пръстите на жената са мушнати в дупките. Затоплих я за теб."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 3 гласа 
