"Чувствах, че това е престъпление. Или поне би трябвало да бъде. Сякаш нарушавах закона просто стоейки тук. И ако не е престъпление, със сигурност ми се струваше неморално да държа ключовете от ресторанта на баща ми. Моят ресторант.
Сърцето ми биеше учестено, а дланите ми бяха потни. Мина седмица, откакто разбрах новината от адвоката, но едва сега започвах да я осъзнавам. И ето ме тук, почти в един след полунощ, пълноправен законен собственик и все пак твърде уплашена, за да вляза. Не просто уплашена, ако трябва да съм честна, чувствах се недостойна.
Вгледах се в трептящата неонова табела и забелязах с раздразнение, че "Н"-то едва светеше, поради което името на ресторанта се четеше При Ики. А това – няма как да не изтъкна, е ужасно име за място, където човек би пожелал да хапне. "Да започваме", казах си под носа. И пъхнах ключа.
Вътре беше тъмно, но познатата миризма на стар чесън и дразнещ лимонов препарат за почистване на подове ме удари в носа. Обонянието е най-инстинктивното сетиво и аз се пренесох назад във времето. Зърнах майка ми, която усуква косата си на кок. Чух как баща ми се провиква: "Поръчката е готова!", докато ѝ намига. Гръмък пиянски смях на пета маса. Звън на чаши. По-късно искри между родителите ми заради забравена поръчка. Мама плаче на задното стълбище след особено изтощителна смяна. Вдишвах спомените си, които проблясваха пред мен като стар фотоколаж, преди да успея да се върна тук, в настоящето.
– Ехо? – извиках и гласът ми отекна в мрака. Но отговор не последва.
Посегнах инстинктивно, търсейки ключа за осветлението. Но после се спрях, за да могат очите ми да свикнат и жълто-оранжевата светлина на уличното осветление отвън да ме води. По-добре да не привличам внимание. Промъкнах се между масите, плъзгайки тялото си наляво-надясно и едва докосвайки червено-белите покривки върху напукания ламинат. Същите маси. Докоснах хромираната рамка на един от столовете, тапицирани с червена кожа. Същите столове. Погледнах към бара, към дългия му дъбов плот със заоблен резбован кант, сложих двете си ръце върху хладното дърво и се облегнах на един от подредените бар столове под него. Сърцето ми се сви от болка, когато си представих татко там, зад бара. Потънах в спомена, сякаш беше вчера. Следобедна светлина изпълва ресторанта.
Баща ми има гъста кестенява коса, която винаги изглежда малко мокра от крема, който използва. Той е привлекателен и много одухотворен - пламъче в големите му кафяви очи и широка, приветлива усмивка. Обича слънцето, което личи от фините бръчки по лицето му, но те по-скоро го разхубавяват, отколкото да го захабяват. Облечен е с едни и същи дрехи на всяка смяна - черни панталони и черна туника на шеф-готвач. Споменът е толкова истински, че чувам гласа му.
– Ставай, скъпа - казва татко, докато потропва с пръсти по бара.
Изправям се бързо, трябва да съм била на девет години, барът все още беше твърде висок, за да мога да надзърна над него без помощта на един от онези столове. Татко гледа Джейми Оливър на телевизора зад бара и ме учи как да приготвям тортелини.
– Предаването се казва Голият готвач. Проверявам конкуренцията.
Татко винаги е искал да бъде като шеф-готвачите по телевизията, но Джейми Оливър засягаше честолюбието му, защото беше постигнал успех твърде млад.
– Виж го как използва маскарпоне. Той дори не е италианец.
– Обучавал се е в Ривър Кефей, а там се готви италианска храна.
Майка ми. Спомням си как приглаждаше роклята си с тънки презрамки и препасваше престилка през кръста. Смятах, че мама е най-красивата жена в света. Но в този спомен забелязах трескаво безпокойство, което не разпознавах тогава."
Из книгата
Книги 
