Алис Бодин се облекчи зад рехавата редица от борове. За тази цел ѝ се наложи да си пробива път през дълбокия до коленете сняг, а голият ѝ задник (с татуировката с водното конче, която си беше направила в Портланд) зъзнеше на виещия вятър. Беше извървяла почти пет километра по черния път, без да види нито една кола или камион, и се зачуди защо си бе направила този труд. Някои навици, помисли си тя, докато си обуваше дънките, просто не се променяха. Бог ѝ беше свидетел, че беше се опитала. Опитала се бе да промени навиците си, правилата, условностите и очакванията. А ето я сега тук, след по-малко от три години от самопровъзгласената й еманципация от скучното ежедневие, да влачи полузамръзналия си задник към дома.
Намести раницата на раменете си и тръгна по собствените си стъпки в снега, за да се върне на пътя. В раницата беше цялото ѝ имущество: още един чифт дънки; тениска с "Ей Си / Ди Си"; пуловер с "Грейтфул Дед", останал от някакво забравено гадже по време на пребиваването ѝ в Лос Анджелис; сапун и шампоани, които беше свила по времето на милостиво краткото си битие като чистачка в стаите на "Холидей Ин" в Риджби, Айдахо; презервативи; запасите й от грим; петнайсет долара и трийсет и осем цента; и каквото беше останало от дозата свястна трева, дето беше отмъкнала от оня тип, с когото се забавляваха в къмпинга в Източен Орегон.
Повтаряше си, че се е запътила към дома заради липсата на средства и заради решението никога вече да не пере оплесканите със сперма чаршафи на някой идиот. Освен това осъзнаваше колко лесно би могла да се превърне в някоя от ония жени с мъртвите очи, които беше виждала да блуждаят из сенчестите участъци на толкова много улици из толкова много градове, през които беше минавала. Трябваше обаче да признае, че беше стигнала твърде близо. Ако огладнееш достатъчно, ако ти е достатъчно студено и си достатъчно изплашена, мисълта да продаваш тялото си - това си беше само секс, в края на краищата - за цената на един обяд и за свястна квартира, започва да ти изглежда приемлива.
Но истината беше (а имаше случаи, когато приемаше истината), че съществуват някои правила, които не би нарушила. Истината беше, че искаше вкъщи. Искаше майка си, сестра си, баба си и дядо си. Искаше си стаята с нейните си плакати по целите красиви розови стени и с прозорците с гледка към планините. Искаше аромата на кафе и бекон в кухнята сутринта, както и усещането да язди кон в галоп. Сестра ѝ беше омъжена. Дали пък тъпата ѝ и напълно традиционна сватба не беше последната капка, заради която се бе махнала? Даже вече можеше да има дете (и сигурно имаше) и вероятно пак си беше дяволски съвършена, както винаги.
Но на нея дори и това ѝ липсваше, дори досадното съвършенство на Морийн. Така че продължи напред, още километър и половина. Износеното вълнено яке, което беше купила в Гудуил, едва я пазеше от студа, а ботушите, които имаше от повече от десет години, шляпаха през снега върху тесния банкет. Май трябваше да се обади вкъщи от Мисула, каза си тя. Трябваше просто да преглътне гордостта си. Дядо ѝ можеше да дойде да я вземе, а и той никога не се караше. Само че вече се беше видяла как крачи - дори наперено - по пътя към ранчото. Беше си представяла как всичко спира, просто спира. Работата в ранчото, конете, дори добитъкът в полето. Старата хрътка Блу щеше да се втурне, за да я поздрави. А майка ѝ щеше да пристъпи на верандата.
Завръщането на блудната щерка. Дъхът на Алис излезе на пара в студа и се разнесе от режещия вятър. Добре знаеше какво би трябвало да направи, но автостопът от Мисула ѝ се стори като знак. И я отведе на двайсет километра от дома. Можеше да не стигне до свечеряване и това я тревожеше. В раницата си имаше фенерче, но батериите му бяха изтощени. Имаше и запалка, но мисълта да си спретне лагер без палатка или одеяло, без храна и без вода (последната я беше изпила преди три километра) я подтикна да продължи смело напред. Опита се да си представи какво щяха да ѝ кажат. Щяха да се зарадват да я видят - трябваше. Може би щяха да са ѝ ядосани заради начина, по който се беше махнала, само с една надменна бележка. Но тогава вече беше на осемнайсет и достатъчно голяма, за да прави каквото си поиска, а това не включваше колеж, брачен затвор или работа в ранчото.
Беше поискала свобода и я беше взела.Сега беше на двайсет и една и беше избрала да се прибере у дома. Може би нямаше толкова много против да работи в ранчото. Може би дори би могла да тръгне на някакви курсове. Беше зряла жена. Зъбите на зрялата жена всеки момент щяха да затракат, но тя продължи напред. Надяваше се баба ѝ и дядо ѝ да са наоколо... Побиха я тръпки, когато си помисли, че не може да е абсолютно сигурна, че те все още са живи. Разбира се, че бяха, каза си Алис. Това бяха само три години. Баба ѝ нямаше да е сърдита или поне не задълго. Може би щеше само малко да я смъмри. Я се виж колко си кльощава! И какво, за бога, си направила с косата си?
Развеселена от тая мисъл, Алис придърпа скиорската си шапка плътно върху късата си коса, която беше боядисала толкова руса, колкото бе успяла. Харесваше ѝ да е руса, харесваше ѝ колко по-зелени така изглеждаха очите ѝ. Но най-много ѝ харесваше мисълта за прегръдката на баба, а след това да седне на отрупаната трапеза - Денят на благодарността вече беше почти настъпил - и да разкаже на цялото си превзето семейство за приключенията си.
Беше видяла Тихия океан, беше се перчила по "Родео Драйв" като филмова звезда, два пъти се беше снимала като статистка във филм. Истинските роли в истински филми бяха се оказали нещо много по-трудно, отколкото си бе представяла, но беше опитала. Доказа си, че може да се справя сама, да върши, вижда и изживява разни неща. И отново би могла да го направи. Разстроена, Алис примигна и избърса сълзите, които потекоха от очите ѝ. Нямаше да се моли. Нямаше да им се моли да я приемат отново, да я приемат у дома. Боже, просто искаше да се прибере вкъщи."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 5 гласа 
