Някъде в Монтана, където залезът е кървав... За младата капризна красавица Алис Бодин копнежът по родния дом се оказва по-силен от жаждата за приключения и мечтата ѝ да стане холивудска звезда. Поема нетърпеливо към фермата, в която е израснала, с надеждата да се прибере навреме за Деня на Благодарността... и двайсет години по-късно все още е в неизвестност.

В наши дни, край град Мисула, Монтана, където процъфтява курортното селище "Бодин", започват да стават странни и зловещи неща. Млади жени загиват или изчезват при неизяснени обстоятелства. Решителната Бодин Лонгбоу, която ръководи успешно курорта с помощта на семейството си и с подкрепата на Калън Скинър и прекрасния му кон Съндаун, се натъква на тялото на своя добра приятелка. Малко след това, след повече от двайсет и петгодишно отсъствие, неочаквано се появява и Алис - изтерзана и неузнаваема. Изглежда има връзка между престъпленията в района на курортното селище и кошмарната ѝ съдба. Семейство Лонгбоу, Калън Скинър и местният шериф Боби Тейт се наемат да разплетат загадката, но когато самата Бодин Лонгбоу изчезва, става ясно, че е време за далеч по-драстични мерки...

Алис Бодин се облекчи зад рехавата редица от борове. За тази цел ѝ се наложи да си пробива път през дълбокия до коленете сняг, а голият ѝ задник (с татуировката с водното конче, която си беше направила в Портланд) зъзнеше на виещия вятър. Беше извървяла почти пет километра по черния път, без да види нито една кола или камион, и се зачуди защо си бе направила този труд. Някои навици, помисли си тя, докато си обуваше дънките, просто не се променяха. Бог ѝ беше свидетел, че беше се опитала. Опитала се бе да промени навиците си, правилата, условностите и очакванията. А ето я сега тук, след по-малко от три години от самопровъзгласената й еманципация от скучното ежедневие, да влачи полузамръзналия си задник към дома.

Намести раницата на раменете си и тръгна по собствените си стъпки в снега, за да се върне на пътя. В раницата беше цялото ѝ имущество: още един чифт дънки; тениска с "Ей Си / Ди Си"; пуловер с "Грейтфул Дед", останал от някакво забравено гадже по време на пребиваването ѝ в Лос Анджелис; сапун и шампоани, които беше свила по времето на милостиво краткото си битие като чистачка в стаите на "Холидей Ин" в Риджби, Айдахо; презервативи; запасите й от грим; петнайсет долара и трийсет и осем цента; и каквото беше останало от дозата свястна трева, дето беше отмъкнала от оня тип, с когото се забавляваха в къмпинга в Източен Орегон.

Повтаряше си, че се е запътила към дома заради липсата на средства и заради решението никога вече да не пере оплесканите със сперма чаршафи на някой идиот. Освен това осъзнаваше колко лесно би могла да се превърне в някоя от ония жени с мъртвите очи, които беше виждала да блуждаят из сенчестите участъци на толкова много улици из толкова много градове, през които беше минавала. Трябваше обаче да признае, че беше стигнала твърде близо. Ако огладнееш достатъчно, ако ти е достатъчно студено и си достатъчно изплашена, мисълта да продаваш тялото си - това си беше само секс, в края на краищата - за цената на един обяд и за свястна квартира, започва да ти изглежда приемлива.

Но истината беше (а имаше случаи, когато приемаше истината), че съществуват някои правила, които не би нарушила. Истината беше, че искаше вкъщи. Искаше майка си, сестра си, баба си и дядо си. Искаше си стаята с нейните си плакати по целите красиви розови стени и с прозорците с гледка към планините. Искаше аромата на кафе и бекон в кухнята сутринта, както и усещането да язди кон в галоп. Сестра ѝ беше омъжена. Дали пък тъпата ѝ и напълно традиционна сватба не беше последната капка, заради която се бе махнала? Даже вече можеше да има дете (и сигурно имаше) и вероятно пак си беше дяволски съвършена, както винаги.

Но на нея дори и това ѝ липсваше, дори досадното съвършенство на Морийн. Така че продължи напред, още километър и половина. Износеното вълнено яке, което беше купила в Гудуил, едва я пазеше от студа, а ботушите, които имаше от повече от десет години, шляпаха през снега върху тесния банкет. Май трябваше да се обади вкъщи от Мисула, каза си тя. Трябваше просто да преглътне гордостта си. Дядо ѝ можеше да дойде да я вземе, а и той никога не се караше. Само че вече се беше видяла как крачи - дори наперено - по пътя към ранчото. Беше си представяла как всичко спира, просто спира. Работата в ранчото, конете, дори добитъкът в полето. Старата хрътка Блу щеше да се втурне, за да я поздрави. А майка ѝ щеше да пристъпи на верандата.

Завръщането на блудната щерка. Дъхът на Алис излезе на пара в студа и се разнесе от режещия вятър. Добре знаеше какво би трябвало да направи, но автостопът от Мисула ѝ се стори като знак. И я отведе на двайсет километра от дома. Можеше да не стигне до свечеряване и това я тревожеше. В раницата си имаше фенерче, но батериите му бяха изтощени. Имаше и запалка, но мисълта да си спретне лагер без палатка или одеяло, без храна и без вода (последната я беше изпила преди три километра) я подтикна да продължи смело напред. Опита се да си представи какво щяха да ѝ кажат. Щяха да се зарадват да я видят - трябваше. Може би щяха да са ѝ ядосани заради начина, по който се беше махнала, само с една надменна бележка. Но тогава вече беше на осемнайсет и достатъчно голяма, за да прави каквото си поиска, а това не включваше колеж, брачен затвор или работа в ранчото.

Беше поискала свобода и я беше взела.Сега беше на двайсет и една и беше избрала да се прибере у дома. Може би нямаше толкова много против да работи в ранчото. Може би дори би могла да тръгне на някакви курсове. Беше зряла жена. Зъбите на зрялата жена всеки момент щяха да затракат, но тя продължи напред. Надяваше се баба ѝ и дядо ѝ да са наоколо... Побиха я тръпки, когато си помисли, че не може да е абсолютно сигурна, че те все още са живи. Разбира се, че бяха, каза си Алис. Това бяха само три години. Баба ѝ нямаше да е сърдита или поне не задълго. Може би щеше само малко да я смъмри. Я се виж колко си кльощава! И какво, за бога, си направила с косата си?

Развеселена от тая мисъл, Алис придърпа скиорската си шапка плътно върху късата си коса, която беше боядисала толкова руса, колкото бе успяла. Харесваше ѝ да е руса, харесваше ѝ колко по-зелени така изглеждаха очите ѝ. Но най-много ѝ харесваше мисълта за прегръдката на баба, а след това да седне на отрупаната трапеза - Денят на благодарността вече беше почти настъпил - и да разкаже на цялото си превзето семейство за приключенията си.

Беше видяла Тихия океан, беше се перчила по "Родео Драйв" като филмова звезда, два пъти се беше снимала като статистка във филм. Истинските роли в истински филми бяха се оказали нещо много по-трудно, отколкото си бе представяла, но беше опитала. Доказа си, че може да се справя сама, да върши, вижда и изживява разни неща. И отново би могла да го направи. Разстроена, Алис примигна и избърса сълзите, които потекоха от очите ѝ. Нямаше да се моли. Нямаше да им се моли да я приемат отново, да я приемат у дома. Боже, просто искаше да се прибере вкъщи."
Из книгата

Историята на един от най-продаваните автори в целия свят, и при това - жена и майка, започва всъщност съвсем обикновено. Елинор Мари Робъртсън е родена на 10 октомври 1950 г. в Съединените щати, Мериленд. Тя е най-малкото дете в семейство с пет деца и единственото момиче. Омъжва се млада против волята на родителите си и заживява със съпруга си в Блумкин, Мериленд. За кратко работи като секретарка, а когато се раждат синовете ѝ, остава у дома. Като домакиня, Елинор запълва голяма част от времето си с творчески занимания като шиене на детски дрехи и изработване на изделия от керамика.

През 1979 г. в Мериленд пада обилен сняг и по време на виелицата Елинор е затрупана вкъщи с децата си, без да има възможност да ги заведе на сутрешната им занималня. С намаляващи запаси от шоколад и без да има кой знае какво за правене. Тогава тя взима химикал и тетрадка и започа да пише. От ученическите години си години, прекарани в католическо училище, няма кой знае каква практика с писането - освен с училищните есета. Но затова пък още от тогава наистина я бива в измислянето на разни неща. Е, 29-годишната Елинор за първи път започва да записва идеите си, за да се превърне скоро в световноизвестната авторка на бестселъри Нора Робъртс - псевдонимът, зад който се крие Елинор Робъртсън.

Талантливата писателка бързо усвоява тънкостите на добрата книга, но като повечето начинаещи автори, среща трудности, докато намери издател. Първите ръкописи срещат стандартният отказ. Ето какво разказва Нора Робъртс за този момент:

"Получих стандартното отхвърляне за първите няколко опита, а след това любимото ми отхвърляне на всички времена. Получих ръкописа си обратно с хубава малка бележка, на която пишеше, че работата ми е обещаваща и историята е била много увлекателна и добре написана. Но те вече имали своя американски писател, и това е Джанет Дейли."

Първият издаден ръкопис е "Irish Thoroughbred", а годината е 1981 г. Скоро след това, Елинор се развежда и писането става нейното спасение. То ѝ дава възможност да остане у дома, близо до децата си, и да ги подкрепя. Личният ѝ живот взима нова насока, когато се омъжва за втори път, а в в работата следват години на плодотворно сътрудничество със издателя на първия роман. Под неговия знак на бял свят излизат още 23 романа.
Робъртс е забележително плодовит автор и резултатите от работата ѝ през годините са красноречиви - издадени са повече от 200 книги. Много от тях са заемали първото място в списъка бестселъри на Ню Йорк Таймс (общото време за нейни романи на първо място при седмичните бестселъри може да се сумира на 20 години!). Понякога в същата класация са присъствали едновременни 4 нейни книги. По някои от романите има създадени и филми.
Елинор Робъртсън е човекът, който стои и зад псевдонима Дж. Д. Роб (англ. J.D. Robb), под който са публикувани футуристични романи като "Илюзии в смъртта", "Далас в смъртта" и "Слава в смъртта". Други псевдоними, под които пише, са Джил Марш и Сара Харди.

Списъкът с награди, с които Нора Робъртс получава признание за творчеството си, също е много дълъг. Какво е отличителното за книгите ѝ? Въпреки огромната продуктивност (във възможностите ѝ е да напише роман за 45 дни!), книгите на авторката остават все така завлядяващи и привлекателни и за дългогодишните ѝ почитатели. Ако може да се приеме, че в тях има нещо, което се повтаря, то е единствено Нейно величество романтиката - с главно Р.