"Казвам "моят Радой", защото той ми беше и баща, и учител, и настойник, и приятел, и колега, и преди всичко - съдник на моята поезия и на моето гражданско поведение цели 46 години."
Недялко Йорданов

"Радой го няма вече, а ми изглеждаше безсмъртен. Вечно болен, откакто го помня. Хипохондрик. Имаше всички възможни болести накуп, а всъщност беше здрав и пълен с енергия. Никакъв алкохол. Никога не съм го виждал да изпие дори една бира. Никакви цигари. И все ми се караше, когато пушех. И вечно влюбен. Така се стече животът му, че съвсем рано се разведе и двете му момчета останаха на отглеждане при него. Когато почина майка му, всичките грижи се прехвърлиха върху него. Чудех се кога пише, кога намира време да излиза, да се среща непрекъснато с хора и апартаментът му да е пълен с гости.

Бил е толкова млад, когато се запознахме - в далечната 1958 година, от която нататък стана мой настойник, съдник, почти баща. Затова може би ми е изглеждал ужасно възрастен. Споделяше с мен всичките си влюбвания. Вероятно го е правел и с много други - нямаше никакви задръжки в това отношение. Но беше абсолютен джентълмен - никога не говореше за леглото - това беше строго интимна тайна. Влюбеше ли се в някоя жена, правеше всичко за нея.

Не са били много вероятно, щом зная само четири. Една от тях - Невена Коканова. Несподелена любов. Почти тайна, само за него самия. Така написа пиесата "Конферанс". И песничката за Казанова, която ще цитирам по-късно.

Беше влюбен и в братовчедка ми Росица Николова. Тогава - изгряваща певица. Обичаше платонично, опияняваше се от това. Правеше чисто мъжки жестове и това му доставяше радост. Беше средновековен благородник, рицар, дон кихот. С дулцинеите си - измислени от самия него. Запозна Росица с Милчо Левиев и беше горд и щастлив, когато те се ожениха. И страдаше искрено, когато се разделиха.

За легендарната италианка Лаура - голямата, неосъществена любов на Радой - знаят всички. История сякаш между Данте и Беатриче. Беше романтик, сантиментален, инфантилен. Да не повярваш, когато закачаше в трамваите и по улиците всяка втора жена с крилатата си фраза:
– Мокриш ли котето?

Свидетел съм бил на следния диалог:
– Здравей, хубавице...
– Моля ви, другарю Ралин, не съм хубавица. Това е комплимент.
– Не е комплимент, а факт. Аз казвам, че всяка жена, докато се люби, ако ще на деветдесет години да е - е момиче. Това Дора Габе го е доказала. За което аз поздравих един поет Добри Жотев. Казах му: "Горна глава - за награда. Долна глава - за три града".
Тогава клюката говореше за късния роман между Дора Габе и Добри Жотев.

В последните години от живота си Радой ми разказваше за едно момиче. Не спомена името му. Дори ми искаше съвет. Дали е редно да поощрява илюзиите му, любовта му, когато то е само на осемнайсет години, а той вече на седемдесет и пет. Много по-голям от баща му. Дали това не е противоестествено. Макар, че той се чувства стопроцентов мъж. Беше ми мило и малко смешно. И му завидях дори. И му дадох баналния пример с Гьоте. Какво стана после, така и не разбрах. И той не ми заговори никога повече за него."
Из книгата