Балада за Георг Хених

Балада за Георг Хених Виктор Пасков Времетраене: 0:58 мин. Аутопсия на една любов Виктор Пасков Времетраене: 1:32 мин. Елин Пелин Времетраене: 1:15 мин. Разкази Елин Пелин Времетраене: 0:58 мин. Китайска холистична медицина Стивън Кардоза Времетраене: 1:17 мин. Краят на Уолтър Неш Дейвид Балдачи Времетраене: 0:54 мин. Кварталът на художниците. Кварталът на артистите Виктор Топалов, Никол Вълчева Времетраене: 1:05 мин. Само за лятото Аби Хименес Времетраене: 1:01 мин. Дисекция на едно убийство Джо Мъри Времетраене: 1:14 мин. Под вода Тара Менън Времетраене: 1:02 мин. Кой се страхува от светците на дома Сара Дуарте Брандао Времетраене: 1:09 мин. Пендъргаст. Началото Дъглас Престън, Линкълн Чайлд Времетраене: 1:12 мин. Дъщерята на дявола Даниел Стийл Времетраене: 1:00 мин. Вяра Люси Елеазар Времетраене: 0:58 мин.

"Човек забравило себе си обича." "Съвременната българска литература започва - а според някои и свършва - с Виктор Пасков. В "Балада за Георг Хених" диша, говори и страда, за да изкупи за пореден път греховете на всички ни, самият Господ. Необичаен евангелист е Виктор Пасков. Но с тази книга, едно от най-важните произведения в (не само) съвременната българска литература, той пристъпи към вечността. Ние сме дъските в ръцете на стария майстор Георг. Сами трябва да изберем дали да ни превърне във виола, или пък в бюфет. Онези, които ще изберат виолата, са читателите на Балада за Георг Хених. И в тях е спасението."
Димитър Стоянович

"Има книги, които те оставят без дъх, има и други, които те оставят без думи. "Балада за Георг Хених" е от тези, след които просто искаш да бъдеш по-добър човек. Тук са най-красивите, най-възвишените страници, писани на български досега. Тази кратка книга е може би най-големият български роман."
Захари Карабашлиев

"Едва ли има друга българска книга за последните 30 години, която да е карала толкова читатели да плачат - за красотата, любовта, изкуството. Тя е като пролука към небето, отворила се малко преди Преходът да направи всички ни цинични и иронични. Пасков възвисява, но защото преди това е успял да ни доведе до дъното."
Бойко Пенчев

"Неотдавна, ровейки се в стари семейни книжа, попаднах на две писма от Георг Хених, написани с химически молив и невъзможен почерк върху листове от ученическа тетрадка. В горния десен ъгъл е отбелязана годината - 1960, както и мястото, където са писани - старческият дом в село Хайредин. Към последния лист на второто с ръждясало кламерче бе прикрепено съобщение от управата. То известяваше, че на тази и тази дата Георг Хених е починал от (следваше латинското название на думата "старост") и че на следващия ден бил погребан в селското гробище. Според последното му желание в ковчега е била поставена цигулката, с която е пристигнал и която била единственото му имущество.

По някакво странно стечение на обстоятелствата в деня, в който Георг Хених е починал, аз съм навършил дванайсет години. Положих усилия да си спомня този ден. Но там, където трябваше да бъде споменът - в сърцето? душата? - имаше бяло петно. Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента... вероятно то е било обагрено с някакви багри - но какви? Съществуват ли още такива багри? В момента, в който пиша тези редове, навън ръми ситно: късна есенна вечер. Срещуположните блокове изглеждат лилави в мръсносивата мъгла. От време на време долу спира рейс, с отваряща-затваряща се врата. В стаята пълзят сенки, но сянката на Георг Хених не е между тях. Никога не съм усещал самотата тъй силно.

...Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента. Майка ми е готвела в долната стая. Ние държахме стая и кухня в прастарата къща на улица "Искър". Сега на нейно място има друга сграда. Дори не искам и да знам каква. Баща ми е излязъл след закуска с две пазарски чанти. Отбил се е в кръчмата на ъгъла на "Раковски" и "Искър" и е купил бира може би, вино и гроздова. Какво още е станало в този ден? Семейството се е готвело за тържеството. Не! Цялата махала се е готвела за него. Чудесно умееха да празнуват родителите ни някога. Аз съм се разхождал наперено в кръг, с тези мои тънки крачета и противните кръгли очилца и с онова мое някогашно самочувствие: аз бях цар Виктор. (Така каза Георг Хених.)

Защо се ровя в стари книжа? Нищо не може да се открие в тях. Семеен герб, да кажем, благородническа титла или поне корените на моя род да се губеха някъде назад във вековете, да си заслужава да бъркам из квитанции, сметки и картички, облигации без покритие и съдебни решения. Но не. Фамилията на майка ми е кулашка. Имотите - национализирани след Девети. Наистина в рода ѝ има някакъв легендарен Постонкьо, който в началото на деветнайсети век извършил забележителен подвиг, май счупил главата на един ага. Но за това няма никакви писмени доказателства. Колкото до рода на баща ми - те са власи, дори не са даки и съвсем не знаят откъде са дошли. (И накъде отиват.) Така че основанията на Георг Хених да ме титулува "цар" не са от този характер.

Чета сега двете му последни писма и виждам, че в тях отново се обръща към мен така: "цар Виктор". Георг Йосиф Хених. Спомням си превитото под остър ъгъл от болестта на Бехтерев тяло, тресящата се от болестта на Паркинсон глава, ръцете с дълги, криви пръсти, покрити с кафяви петна и приличащи на два октопода, изпод които са излезли толкова майсторски цигулки. Хених. В онзи ден, преди двайсет и четири години, ти си лежал в сандъка (чам? явор? с какво разпределение на шарките? какъв процент на влажност?) - ти си лежал в прост сандък от грубо, немузикално дърво и си бил мъртъв.
Мъртъв.

Надявам се, че преди да те спуснат в гроба, са те опели в църквата, защото ти бе християнин. От лявата ти страна, мъртва като теб, е лежала цигулката за господ, венецът на деветдесетгодишния ти живот. Този извънмерен, несъразмерен, странен инструмент, който накара маститите ти ученици да обикалят дни наред мизерното ти мазе на улица "Волов", за да го видят. А след като го видяха - да цъкат с език, да се хилят и да подмигват. Вероятно последните ти минути са били горчиви, старче. Вероятно в отчаянието си ти - последният жив от фамилията Хених, си мислел, че смъртта завинаги ще заличи спомена за теб. И си бил прав.

Дали след като напусне този свят, човек продължава да живее в съзнанието на другите? Дали- както красиво е казано - духът на майстора се преселва в неговите ученици, а изкуството му - в паметта и в делата им? Повечето от твоите ученици са живи, но от устата им не може да се изкопчи думичка за теб. Ти си мъртъв. Двайсет и четири години след смъртта ти никой не знае нищо за теб. Малкото, което знам аз, едва ли има нещо общо с твоето изкуство. По-скоро то има нещо общо с мен. Защото бях забравил кой съм!"
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525