Нобелова награда за литература.

Книгата е част от поредицата "Съвременна европейска проза" на издателство "Колибри". С темата за двойника, трайно присъстваща в световната литература, един от най-оригиналните португалски писатели, нобелистът Жозе Сарамаго (1922 - 2010), за пореден път отправя мисловно и философско предизвикателство към вярната си публика. Мнозина критици откриват в тази негова творба паралели с Кафка, Бекет, Достоевски и Набоков. От "Двойникът" (2002) е вдъхновен филмът "Враг" (2013) на канадския режисьор Денис Вилньов.

Онова, което в крайна сметка целя да разгледам, е темата за "другия". След като "другият" е като мен самия и притежава пълното право да бъде като мен самия, се питам, до каква степен искам този "друг" да нахлува и да се разполага в личното ми пространство? В тази история "другият" придобива смисъл, който никога преди не е имал... Животът ни всъщност се състои от едни 95%, които са дело на другите. Тертулиано Масимо Афонсо е учител по история, "живее сам и скучае". Един ден разпознава себе си в третостепенно действащо лице в неангажираща комедия. Разтърсен от неочакваното разкритие, тръгва по следите на неизвестния актьор.

По свой неподражаем начин, смесица от хумор, трагични нотки, абсурд и съспенс ала Хичкок, Сарамаго разказва непредвидимата история на това дирене, което преминава през изненадващи обстоятелства и стига до драматичен завършек. Той поставя тревожния въпрос за загубата на идентичността в глобализиращия се свят и изразява дълбоко съмнение относно така яростно бранената и отглеждана от западните общества индивидуалност, която обаче парадоксално установява твърде тесни рамки на поведение и приличие. "Двойникът" е роман за търсенето на другия, но и за срещата със самия себе си.

Жозе Сарамаго е роден през 1922 година в семейството на безземлените и неграмотни селяни Йосиф и Мария. На баща му викали Дивата ряпа, та чиновникът вписал прякора към името на новороденото, "Saramago". Първата му служба е на автомонтьор. Първия си роман купува на 19 години. Единственото му дете се ражда през 1947-а, тогава публикува първата си книга - той я нарича "Вдовицата", но издателят я преименува на "Земя на греха". След нея в продължение на 20 години чувства, че няма нищо за казване, и не пише. Превежда от френски. Занимава се с литературна критика. После започва отново, със стихотворения.

80-те години на миналия век посвещава на романи, които го прославят: "Възпоминание за манастира", "Годината на смъртта на Рикарду Рейш", "История на обсадата на Лисабон"... През 1991-ва португалското правителство отказва да представи неговото "Евангелие по Исуса Христа" на конкурса за Европейска литературна награда и писателят се мести да живее на испанския остров Лансароте. Това се чете в автобиографията му в страницата на Нобеловата фондация в интернет. Сарамаго фигурира там от 1998-а, като единствен португалски литератор в списъка на наградените редом с "Киплинг", "Пирандело", "Сартр", "Неруда" и другите - заради това, че "с притчи, изтъкани от въображение, състрадание и ирония, ни дава все нови и нови шансове да уловим убягващата действителност". "Евангелието по Исуса Христа" е забележително във всички отношения - от ненадейно живото звучене на своята отдавна завързана завръзка до проникновения превод.

Световноизвестният португалски писател почина на 87-годишна възраст в дома си на о-в Лансароте на Канарските острови през юни 2010 година.

"Мъжът, който току-що влезе във видеотеката, за да си вземе под наем касета, притежава лична карта, където е вписано не много популярно име с класически привкус, което с времето беше добило старовремско звучене, а именно Тертулиано Масимо Афонсо. Масимо и Афонсо, които се срещат по-често, все някак успява да ги преглътне, в зависимост, разбира се, от разположението на духа, в което се намира, но Тертулиано му тежи като надгробна плоча още от първия път, когато разбра, че злополучното име може да бъде произнасяно с ирония, понякога дори обидна. Учител е по история в училище от средния курс, а филмът му беше препоръчан от колега в работата, който впрочем не беше пропуснал да го предупреди, Не е някакъв филмов шедьовър, но би могъл да Ви предложи час и половина развлечение.

Тертулиано Масимо Афонсо напоследък наистина страда от липса на стимули за развлечение, живее сам и скучае, или ако трябва да бъдем максимално точни в употребата на клиничния израз, който действителността налага, предал се е пред преходната слабост на духа, известна с простичкото име депресия. За да добием по-ясна представа за неговото състояние, е достатъчно да отбележим, че е бил женен, но не си спомня какво го е накарало да встъпи в брак, разведен е и понастоящем не иска и да си припомня причините за раздялата. От несполучливия съюз поне не са останали деца, които сега да изискват от него даром да им поднесе света на тепсия, а любимата му история, този толкова сериозен и възпитателен предмет, който го бяха поканили да преподава и който можеше да се превърне в негово ласкаво убежище, от доста време му се струва безсмислено и изнурително занимание, чието начало не предполага какъвто и да било край. За хората с носталгичен темперамент, които по принцип са лесно раними и трудно приспособими, да живеят сами, е извънредно тежко наказание, но подобно положение, редно е да признаем, макар да е мъчително, в много редки случаи прераства в покъртителна драма, от онези драми, които ни карат да настръхваме.

Най-често срещаните случаи, които вече не будят никакво удивление, са на хора, обречени търпеливо да отброяват страдалческите дни на самотата, такива в близкото минало са били обществени личности, макар и не особено известни, а в два от случаите дори е имало щастливо стечение на обстоятелствата, художникът на портрети, от чието име помним единствено инициалите, общо-практикуващият лекар, завърнал се от изгнание, за да умре в обятията на любимата родина, редакторът, прокудил истината, за да посее на нейно място лъжата, второразрядният служител в гражданския регистър, унищожавал смъртни актове, които по случайност или по съвпадение до един принадлежали на лица от мъжки пол, нито едно от които нямало злощастието да се нарича Тертулиано, а това навярно е могло да представлява за тях неоценимо преимущество, що се отнася до отношенията им с ближните. Служителят във видеотеката, който вече беше взел от етажерката поисканата му касета, вписа в заемния лист заглавието на филма и днешната дата и тутакси посочи на заемащия реда, където трябваше да се подпише.

Положен след миг на колебание, подписът разкриваше единствено последните две думи, Масимо Афонсо, но подобно на човек, решен предварително да разясни някакъв факт, който може да стане причина за объркване, докато ги изписваше, клиентът измънка, за по-кратко, не си струваше усилието цялата тази предпазливост, тъй като докато прехвърляше в някакъв формуляр данните от личната карта, служителят произнесе на глас злощастното и вехто име, на всичкото отгоре с някакъв тон, който дори и най-невинното създание щеше да окачестви като преднамерен. Никой, напълно сме убедени, колкото и безоблачен да е бил до момента животът му, не би се осмелил да каже, че никога не е преживявал подобен срам. Макар рано или късно да се сблъскваме, и това е неизбежно, с онези силни характери, които искрено се надсмиват над човешките слабости, най-вече извънредно деликатните, истината е, че някои непроизнесени звукове, които понякога все пак излизат от устата ни, без да искаме, са просто неудържими стонове в резултат на някаква стара болка, на някакъв стар белег, който съвсем неочаквано напомня за себе си.

Докато прибира касетата в препълнената си учителска чанта със заслужаващо похвала достойнство, Тертулиано Масимо Афонсо се опитва да прикрие раздразнението, което му е причинило ненужното разобличение от страна на служителя във видеотеката, но не успява да се сдържи да не признае пред самия себе си, макар да се упреква за жалката несправедливост, съдържаща се в подобна мисъл, че вината е на колегата му, на манията, която някои хора имат да дават съвети, без никой да им ги е искал. Толкова е силно желанието ни да хвърляме вината върху далечни неща, когато не ни е достигнала смелост да се изправим лице в лице срещу нещата пред нас. Тертулиано Масимо Афонсо не знае, не подозира, не може дори да предугади, че служителят вече е съжалил за неуместната си и невъзпитана постъпка, нечие друго ухо, по-изтънчено от неговото, способно да различава тънките градации в гласа, с който последният обяви, че е винаги на разположение, в отговор на подхвърления му недружелюбен поздрав на излизане, щеше да му помогне да си даде сметка, че пространството зад гишето бе превзето от най-искрено желание за помирение.

В крайна сметка важно търговско правило, водещо началото си от древността и доказало се през вековете, е, че клиентът винаги е прав, дори и в малко вероятните, но все пак възможни случаи, когато името му е Тертулиано. Вече в автобуса, който ще го остави близо до сградата, в която живее от цели шест години, тоест откакто се разведе, Масимо Афонсо, ще си послужим със съкратената версия на името, защото вече видяхме, че разрешение за това даде именно неговият единствен господар и владетел, но главно защото думата Тертулиано, тъй като се намира в такава близост, само два-три реда по-горе, ще навреди сериозно на гладко леещото се повествование, та Масимо Афонсо, казвахме, се запита, неочаквано заинтригуван, неочаквано смутен, що за необясними причини, що за необикновени основания бяха подтикнали колегата му по математика, не бяхме споменали, че колегата му преподава математика, да му препоръча така настойчиво филма, който взе под наем, когато истината е, че до деня на препоръката така нареченото седмо изкуство никога не беше представлявало обект на разговор между двамата.

Щеше да бъде разбираемо, ако ставаше дума поне за някоя добра лента, от лентите с безспорни достойнства, в такъв случай удоволствието, задоволството, въодушевлението от първата среща с творба с високи естетически качества можеше да са подтикнали колегата му по време на обяда в столовата или в междучасието да го дръпне рязко за ръкава и да каже, Не си спомням някога да сме говорили за кино, но сега, драги мой, не мога да не Ви кажа, че трябва да гледате, задължително трябва да гледате Който чака, той ще дочака, каквото именно е заглавието на филма, който Тертулиано Масимо Афонсо носи в чантата, не бяхме изяснили и тази подробност. В такъв случай учителят по история щеше да попита, И в кое кино го дават, на което учителят по математика щеше да отговори със следното уточнение, Не го дават, давали са го, филмът е отпреди четири-пет години, не знам как съм го пропуснал, когато е излязъл, и тутакси, без пауза дори, обезпокоен от възможността съветът, който дава така пламенно, да се обезсмисли, Но Вие може и да сте го гледали, Не съм, не ходя много на кино, задоволявам се с това, което пускат по телевизията, пък и тя, В такъв случай би било добре да го гледате, потърсете го в някой специализиран магазин, вземете си го под наем, ако не Ви се иска да го купувате.

Диалогът можеше да протече горе-долу в този дух, ако филмът си заслужаваше вниманието, но нещата в действителност се случиха с много по-малко хвалебствия, Не искам да Ви се бъркам в живота, беше казал учителят по математика, докато белеше един портокал, но от известно време насам ми се струвате някак отчаян, и Тертулиано Масимо Афонсо потвърди, така е, напоследък съм малко унил. Да нямате проблеми със здравето. Не мисля, доколкото мога да преценя, не съм болен, работата е там, че всичко ме изморява и отегчава, това проклето ежедневие, това вечно еднообразие, този застой. Разпуснете, човече, да разпусне човек си остава най-добрият лек. Позволете ми да Ви възразя, че да разпусне е лек за човек, който не се нуждае от него. Добър отговор, без съмнение, но все пак трябва да направите нещо, за да излезете от застоя, в който се намирате, от депресията. Депресия или застой, все едно, подредбата на фактите е произволна, но не и тяхната сила. Какво правите след часовете, Чета, слушам музика, понякога разглеждам някой музей, А ходите ли на кино, На кино ходя малко, както Ви казах, задоволявам се с това, което дават по телевизията, Бихте могли да си купите видеокасети, да си направите колекция, видеотека, както се казва в днешно време. Така е, наистина бих могъл, най-лошото е, че вече нямам място за книгите, та камо ли, В такъв случай си вземете под наем, да вземете под наем е най-доброто решение. Имам няколко касети, няколко научни документални филма, природни науки, археология, антропология, изкуство, най-общо казано, интересувам се също от астрономия, такъв род неща. Всичко това е чудесно, но имате нужда да се поразсеете с неща, които не заемат прекалено много място в главата Ви, например, след като се интересувате от астрономия, мисля, че би могло да Ви заинтригуват и научната фантастика, приключенията в пространството, междузвездните войни, специалните ефекти.

От това, което виждам и разбирам, въпросните специални ефекти са най-големият враг на въображението, това загадъчно и необяснимо умение, което човешките същества толкова трудно са си изградили. Драги мой, преувеличавате. Изобщо не преувеличавам, преувеличават онези, които искат да ме убедят, че за по-малко от секунда, с едно щракване на пръсти, космически кораб може да премине сто милиарда километра разстояние. Признайте поне, че за да се създадат ефектите, които Вие толкова ненавиждате, също се иска въображение. Да, но това е тяхното въображение, а не моето, Във всеки случай ще имате възможност да използвате и своето, като тръгнете от мястото, където свършва тяхното. Така, така, двеста милиарда километра вместо сто, не забравяйте, че това, което днес наричаме действителност, вчера е било въображение, спомнете си за Жул Верн. Така е, но действителността в днешно време е такава, че за да стигне до Марс например, а за Марс от гледна точка на астрономията може да се каже, че се намира зад ъгъла, на човек му трябват не по-малко от девет месеца, после ще трябва да остане там да чака още шест месеца, докато планетата попадне отново в най-благоприятната точка, за да може да се върне, след което да направи още едно деветмесечно пътуване, за да се завърне на Земята, или общо две години небивала скука, така филм за ходене до Марс, решен да се съобрази с достоверността на фактите, би представлявал най-върховната досада, която някога сме виждали. Вече ми стана ясно защо се чувствате отегчен. Защо? Защото няма нищо, което да удовлетворява Вашите очаквания. Щях да се задоволя и с малко, ако имаше с какво. Все ще се намери нещо: кариера, работа, на пръв поглед не виждам причини да се жалвате. На кариерата и на работата им принадлежа аз, а не обратното..."
Из книгата