По ръба

По ръба Люси Елеазар Времетраене: 0:56 мин. 111 подредби за гадателски карти Кристъл Бенър Времетраене: 1:11 мин. Игрите на времето Ука БаНун Времетраене: 1:04 мин. Градината с пеперудите Рейчъл Бъртън Времетраене: 1:04 мин. Картие. Мечтата за диаманти Софи Вияр Времетраене: 1:15 мин. Суперлесна психология Времетраене: 0:58 мин. Да разгадаеш кода Уолтър Айзъксън Времетраене: 1:06 мин. Силата на психосоматиката Светослав Караджов Времетраене: 0:58 мин. Как да отгледаш деца предприемачи Даниел Прийстли, Джоди Кук Времетраене: 1:08 мин. Няма място за ангели Христо Владимиров Времетраене: 0:57 мин. Забраненият плод Джоджо Мойс Времетраене: 1:05 мин.

"Господине, може ли да правим любов?" - плахият нежен гласец, пробил през умореното му съзнание, го кара да се ококори. Хубаво момиче, красиво и одухотворено, а сякаш понесло цялата мъка и болка на света в погледа си. Той е обвързан и, разбира се, не е на линия да отговаря на болежките на всяка срещната по пътя жена, била тя и очарователно привлекателна. Но когато тя потъва в нощната планинска пустош и не се връща повече, той е искрено притеснен за нея."
Из книгата

Какво е накарало едно красиво младо момиче да подходи по този начин към самотно седящия в планинската хижа мъж? Дали тя не е на път да край на живота си в мразовитата лунна нощ? Какво ще се случи после? Той ще я намери ли? И ще остане ли верен на приятелката си? А може би съдбата е подредила други планове за тях? Кратката случайна среща ще ги завърти в калейдоскоп от случки, тайни, криминални схеми, пагубна страст, изпепеляващи чувства и още нещо.

"Когато достигна вратата на хижата, вече не чувстваше краката си. Погледът му беше замъглен, дишането учестено и му се струваше, че всеки момент ще се строполи от умора. С усилие пристъпи през прага на столовата. Беше истинско предизвикателство да стигне до дървеното барче и да поръча със сковани пресъхнали устни голямо шише студена вода. Стовари тежко раницата си върху един стол и се отпусна на съседния, жадно пресушавайки половината бутилка наведнъж. Отпусна глава назад. Блаженството беше неописуемо. Дървената ламперия наоколо се люшна пред погледа му и той затвори очи, за да преодолее неприятното замайване.

Беше вървял четиринайсет часа без почивка. На всичкото отгоре, тъкмо се беше изкачил на върха на сухото планинско било, когато установи, че капачката на шишето му се е спукала и водата се е изляла. Палещото слънце, безводието, тежкият маршрут по ръба... мда, беше подложил тялото си на много сериозно изпитание и неслучайно всичко в него пулсираше и крещеше от изнемога. Не че някой го бе карал да си го причинява. Защо всъщност го бе направил? Нямаше сили дори да повдигне рамене. Пред очите му се заредиха красивите гледки по планинските върхове. След малко щеше да прегледа и снимките. Само след малко. Да възстанови малко сили. Не знаеше колко време бе седял така, но когато отвори очи, сивкавият планински здрач навън бе преминал в тъмносиня, почти черна, непрогледна нощ. Лампите вече бяха светнати, а в камината припукваха няколко цепеници. Въпреки непоносимата жега през деня, в планината вечер ставаше студено и бе нужно леко подгряване за приятна отпускаща обстановка след дългия туристически ден.

Отпи още една дълга глътка вода и огледа хората около себе си. Хижата беше доста пълна. В столовата продължаваха да влизат и излизат хора. Едно момиченце кисело се тръшкаше на родителите си. По огромните им прашни раници можеше да предположи, че са правили дълъг преход. На другата маса две възрастни туристки размахваха лъжици над широките чинии, улисани в ентусиазиран разговор. Бяха пременени в нови спортни дрехи, с ленти през главите и подпрени щеки до масата. Можеше да допусне, че са се качили с лифта и са направили най-много обиколка на малкото езеро пред хижата. Зад тях самотна тийнейджърка с вързана на висока опашка буйна тъмна коса бе подпряла лакти върху масата и се взираше съсредоточено в сменящите се картини на далечния телевизор без звук. Компания весели младежи на висок глас се смееха и обсъждаха премеждията от изминалия ден, обградени от разпилени край тях раници.

Типична вечерна картинка във високопланинска хижа. Усети как стомахът му изкъркори от глад. Трябваше да отиде да си поръча и топла храна, с която да възстанови малко от изтощените запаси на тялото си.
– Господине! – прекъсна възмутен глас сладкото му съсредоточение в дима на супата малко по-късно.
Той стреснато вдигна глава. Едната от двете възрастни дами го гледаше със силно неодобрение. С периферно зрение забеляза, че острият ѝ вик накара както тийнейджърката на задната маса да отмести поглед от телевизора, така и малкото тръшкащо се момиченце да замълчи за момент.
– Може ли да си отместите раницата? – строго сбърчи вежди достолепната дама. – Вече е цялата върху мен!
На острия ѝ тон му идваше да отговори подобаващо, но забеляза, че раницата му действително се е наклонила и се кани да падне от стола, подпряна вече само върху бедрото на сърдитата госпожа. Кимна и се надигна да я изправи. Дамата отвърна начервените си устни, продължавайки нещо да мърмори за днешната младеж към приятелката си. Пфу, кой ходеше с начервени устни из планината!

Използва, че е станал, за да издърпа телефона си от джоба на раницата. И видя, че има цели четири пропуснати повиквания. О, вярно, Флора. Усети как върху гърдите му се стоварва някаква тежест. Е, да, сигурно трябваше да ѝ се обади. Просто обичаше когато се откъсва и потъва в магията на планината, да не мисли за нищо от ежедневния живот. Включително и за нея. А може би особено за нея?
Той смръщи вежди и погледна съобщенията си. „Къде си? Пристигна ли? Защо не ми пишеш? Притеснявам се. Сам ли си?“ Пръстът му застана в готовност да я избере и в този момент отново обходи посетителите в малката столова. Двете кикимори бяха снижили гласове, насочили мърморенето си срещу шумната компания в ъгъла. Семейството оправяше раниците си, докато момиченцето вече клюмаше на пейката. Самотната тийнейджърка продължаваше да следи телевизора така съсредоточено, че чак се почуди какво толкова дават. И кой знае защо, изведнъж реши, че не иска да говори с Флора пред всички тях.

„Вече съм в хижата,“ написа ѝ той. Нямаше силите да се надигне и да излезе навън за разговора. „Обърках пътя горе по билото и се завъртях в кръг. Отне ми малко повече време.“
„Чак сега ли стигна?“ светна веднага съобщението ѝ.
„Да, преди няколко минути,“ обясни телеграфно.
„Да ти звънна?“
Той сви устни.
„Тук е пълно с народ в момента. Хайде малко по-късно ще ти се обадя.“
„Липсваш ми“, пристигна веднага и следващото съобщение.
Познатите клещи сграбчиха сърцето му. С кисела физиономия тръгна да ѝ пише, че тя също му липсва, но нещо вътре в него се разкрещя в несъгласие. Не, по дяволите, не му липсваше! Флора не можеше да се впише в планината с красивите си сандали на токчета и лятна рокля на цветя. Тя искаше да развява широкополата си шапка из просторните поля на Тоскана, по плажовете на Палма де Майорка или в някой френски бар на Ривиерата. И непрестанно му се цупеше, когато той отново избереше да прекара уикенда в някоя българска планина.

А това пък сякаш го караше още по-често да планира такива планински преходи. Може би дори само защото знаеше, че тя ще откаже да дойде с него. Обвиняваше го, че нарочно търси начин да не прекарват време заедно. Е, може и да имаше право донякъде. Тази връзка определено почваше да му тежи като воденичен камък и може би трябваше най-накрая да се реши да сложи край. Само дето всеки път, когато опиташе да насочи темата натам, тя сякаш усещаше, тръшваше се, обливаше се в сълзи и го караше да се чувства като размахал ножа касапин. И той се размекваше. Истината беше, че нямаше изрична необходимост да остава сам. Флора беше красиво момиче, обичаше я по свой начин, бяха заедно вече от три години и ги свързваха много общи неща.

Флора, изпуфтя пред себе си той. Всъщност Цвета. Захвърли телефона, без да ѝ отговори. Може би едно от нещата, които го дразнеха най-много, беше този стремеж у нея „да бъде на европейско ниво“. Българският ѝ беше изтъкан от чуждици, слушаше музика само на английски и гледаше само английски филми. Родителите ѝ я бяха кръстили с прекрасното българско име Цвета, но тя се дразнеше, че е трудно за изписване на латиница и произнасяне от чужденци, и навсякъде се представяше и подписваше с името Флора. Иначе беше красива. И даваше всичко от себе си в леглото. Той отново изкриви устни и забарабани с пръсти по масата, раздразнен на грубия начин, по който дори само мисълта за нея беше нарушила планинската хармония, обзела го след дългия ден по върховете.
– Господине – сепна го отново един глас.

Той рязко изпъна гръб и извъртя глава, готов да отвърне подобаващо на старата фльорца. Този път обаче не беше тя. Беше онова момиче. Той хвърли бърз поглед към нейната маса, за да се увери, че столът ѝ е празен. Досега я бе мярнал само в гръб и полупрофил. Сега тя бе изправена до него. Тъмните ѝ очи изглеждаха огромни и някак особено лъщяха. Пълната долна устна леко потрепваше. Тя го гледаше сериозно.
– Може ли да правим любов?"
Из книгата

Оптимал сълюшънс ООД
Хасково 6800
ж.к. Бадема, бл.27, вх. В, ап.57
books@optimall-soft.com