"Октомври
Поставих надписа на витрината с натежало сърце.
Всички книги с 50% намаление.
Ако скоро нещата не се оправеха, щеше да го замести надпис "Последна разпродажба". Самата мисъл беше достатъчна, за да ме накара да потреперя. Когато излязох навън да огледам витрината от тротоара, есенното небе беше обагрено в различни оттенъци на лилавото с оранжеви проблясъци.
Под краката ми пукаха листа с формата на звезди. Насилих се да се усмихна. Една разпродажба нямаше да навреди, а може би щеше да помогне на книжарницата да навакса загубите и да излезе на печалба – от което отчаяно се нуждаех. Наемът ми се беше вдигнал. Собственикът на сградата, мъж на четиридесет и нещо, сладкодумен и с орлов нос, напоследък ме притискаше да плащам повече, а също и да разчистя магазина, защото според него безразборно натрупаните купчини от книги увеличавали риска от пожар. Увеличението на наема обтягаше бюджета ми почти до скъсване. Нещо трябваше да се промени.
Телефонът иззвъня и лицето ми светна в усмивка. По това време сутринта можеше да е само Ридж. Въпреки че бяхме заедно вече от година, името му все още ме разсмиваше. Но му подхождаше, защото той беше един истински човек планина1. Бях се запознала с майка му – мила и любезна жена, която твърдеше с нежния си глас, че избрала името му много преди да се появи известният му съименник от "Дързост и красота" 2. Всъщност тя твърдо настояваше на това и казваше, че въпросният герой от телевизионния сериал изобщо не може да се сравнява със сина ѝ. И аз бях съгласна с нея. Разбира се, и двамата имаха ъгловатите скули на кинозвезди и горещ поглед, който караше много жени да припадат по тях, но моят човек беше нещо много повече от простия сбор от качествата си – обичах го заради ума му толкова, колкото и заради клишираните плочки на корема и мрачния сексапил. А най-хубавото беше, че той ме обичаше заради самата мен.
Ридж беше героят в моята собствена любовна история от истинския живот и се връщаше от Канада след един ден. Не го бях виждала седмици и жадувах за него по начин, който ме караше да се изчервявам.
Втурнах се задъхана вътре и вдигнах телефона.
– Книжарницата на ъгъла.
– Това е жената, която познавам и обичам – изрече той с плътния си, дрезгав глас. Сърцето ми подскочи, представяйки си го на другия край на линията, черната му коса и игривите сини очи. Достатъчно беше просто да ми хвърли един многозначителен поглед и краката ми се разтреперваха и оглупявах от любов.
– С какво си облечена? – попита Ридж.
– Иска ли ти се да знаеш? – Успях да сдържа смеха си, горяща от нетърпение да протакам. Досега връзката ни беше повече от разстояние, отколкото бяхме очаквали, защото той летеше по света заради работата си като репортер. Периодите на раздяла оставяха болка в сърцето ми и вцепененост в дните ми. За щастие, имах книгите си и една или две бурни любовни истории помагаха да не се чувствам самотна.
– Кажи ми или ще се наложи да ти се обадя по скайпа и сам да видя.
Погледнах надолу към дрехите си и направих гримаса – черен чорапогащник, черна тясна пола, син плетен пуловер с издърпани нишки и толкова стар, колкото хълмовете на Ашфърд. Не точно отговорът, който Ридж очакваше, или пък начинът, по който исках той да си ме представи след толкова седмици раздяла.
– Онези чорапи, които обичаш и...
Гласът му отново прозвуча с ръмжене:
– Онези чорапи? С малките жартиери?
– Точно те. – Облегнах се назад в стола и започнах да си играя с бретона си.
– Убиваш ме – изпъшка той. – Направи снимка...
– Не е нужно. Ако си послушен, утре вечер ще обуя червените. – Ухилих се лукаво. Срещите ни след раздяла винаги бяха изпълнени със страст; той беше човек на действието. И имаше късмет, защото само определен тип мъж можеше да ме откъсне от страниците на книгите ми. Когато беше у дома, двамата не се появявахме навън, докато не се наложеше един от нас да отиде на работа. Да обичам Ридж беше откровение, особено в спалнята, където той не бързаше, разтегляйки всяка секунда. Пламнах от желание към него.
Чу се приглушен глас и тихо звънене на телефони. Ридж промърмори нещо на някого, преди да каже:
– Ами, за утре... – гласът му затихна, всяка сричка, изпълнена със съжаление.
Затворих очи.
– Няма да се върнеш, нали? – Опитах се да не въздъхна, но не успях. Притегателната сила на поредното по-важно, по-интересно събитие беше нещо прекалено голямо, за да може да му устои, и напоследък периодите между срещите ни ставаха все по-дълги. Разбирах, че работата му е важна, но го исках целия за себе си, исках да е едно постоянно присъствие в малкия град, в който живеех.
Той изпуфтя.
– Съжалявам, скъпа. В Индонезия става нещо и трябва да замина. Ще е само за седмица-две и след това ще си взема почивка.
Навън листата на дъба бавно се носеха надолу, полюлявайки се леко, докато падаха на земята. Не бях от приятелките, които непрекъснато се оплакват – обаче в моменти като този се изкушавах да стана такава. Ридж бе казал съвсем същото последните три пъти, когато беше отложил идването си. Но винаги се обаждаше някой, който искаше той да тръгне към поредното място на събитието и винаги времето му за почивка се съкращаваше.
– Разбирам – казах аз, опитвайки се да звуча ведро. Понякога ми се струваше, че играя една безкрайна игра на чакане. Винаги ли щеше да е така? – Само ти казвам, че днес следобед имам една много секси среща. – Той си пое шумно въздух.
– Дано да говориш за въображаема среща. – Тонът му беше игрив, но под него прозираше малко ревност. Може би и за Ридж това, че сме разделени, беше точно толкова трудно.
– Един много секси книжен любим... макар и не така възхитителен като истинския ми любим – но заместник, докато той се върне.
– Надявам се, че няма да те държи будна цяла нощ или ще отговаря пред мен – заплаши престорено той, а след това продължи по-сериозно: – Темповете ще спаднат малко, Сара. Толкова много искам да съм с теб, че сърцето ме боли. Но в момента, докато съм на свободна практика, трябва да поемам всичко, което се появи.
– Знам. Просто понякога се чувствам малко изгубена. Сякаш някой е натиснал пауза и съм замръзнала на място. – Прехапах устни, опитвайки се да намеря начин да го обясня. – Не е само това, че ми липсваш, разбирам за работата ти – тя е... всичко. Но продажбите в книжарницата намаляват, наемът скочи, всички се занимават с нещо, докато аз си оставам старата Сара.
Бях на същия този кръстопът, когато се запознах с Ридж, и той ме бе очаровал като истински романтичен герой. За известно време това беше достатъчно, защото в крайна сметка не беше ли любовта отговорът на всичко? Но като изключим любовта, животът ми беше малко муден и аз знаех, че това е заради страха ми от промяна. Въпросът не беше толкова дали трябва да изляза извън страниците на книгите си, а може би по-скоро дали не трябва направо да се втурна навън. Да сграбча живота за яката и да го разтърся. Но как?
– Преживя няколко трудни седмици, Сара. Това е. Скоро ще се върна и съм сигурен, че мога да направя каквото е нужно, за да те накарам да забравиш всичко...
При тази мисъл нещо в стомаха ми изпърха. Той наистина щеше да ме накара да забравя всичко, което е извън вратите на спалнята, но след това ще си тръгне и всичко отново ще потече постарому.
Какво точно търсех? Приятелките ми се женеха и раждаха деца. Купуваха къщи и правеха ремонти. Започваха свой бизнес. А моят живот бе спрял. Аз бях интроверт, най-щастлива, когато се криех в сенките на книжарницата си и четях любовни романи, за да минава времето ми между обслужването на някой и друг клиент – но това не ми беше достатъчно. В малкото ни градче в Кънектикът нямаше какво да се прави. И животът тук – тих и спокоен – беше добър, но точно в това беше проблемът, защото добър вече не ми беше достатъчно. Изпитвах страх, че животът минава покрай мен, защото съм прекалено плаха, за да поема юздите му.
Това, което исках да кажа, беше прекалено неясно дори и за мен. Но вместо да товаря Ридж, промених темата.
– Надявам се знаеш, че когато се върнеш, няма да излезеш от вкъщи. Телефоните ще бъдат изключени, компютрите забравени и единственото, заради което ще ставаме от леглото, е нуждата от храна. – Едно сериозно лудуване из спалнята щеше да е достатъчно, докато откриех какво точно искам.
– Какво ще кажеш аз да се погрижа за храната? – каза той с натежал от желание глас. – И тогава изобщо няма да има нужда да ставаме.
– Обещания, обещания – изрекох задъхано аз. Надявах се това желание никога да не избледнее, сладкото мъчение на очакването.
– Трябва да тръгвам, скъпа. Ще ти се обадя довечера, ако не е прекалено късно, когато се прибера.
– Непременно се обади довечера! Иначе не гарантирам, че любимият от книгата няма да открадне гаджето ти. Той е доста готин, да знаеш."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 3 гласа
