"Зулейха отваря очи. Тъмно е като в рог. Гъските въздишат в просъница зад тънката завеска. Едномесечното жребче примлясва с бърнички, докато търси вимето на майка си. От прозорчето над възглавницата се носи глухият стон на януарската виелица. Но поне не духа през пролуките - жив и здрав да е Муртаза, уплътни прозорците, преди да свие студът. Муртаза е добър стопанин. И добър съпруг. Хърка сочно и гръмко в мъжката част на къщата. Спи като заклан, сънят е най-дълбок, преди да съмне.
Време е. Всемогъщи Аллах, позволи ми да изпълня замисленото - само да не се събуди някой. Зулейха безшумно спуска на пода босия си крак, после и другия, подпира се на печката и става. През нощта печката е изстинала, топлото е избягало, студеният под опарва стъпалата ѝ. Но не бива да се обува - няма как да мине безшумно с плъстените си топлинки, все някоя дъска ще скръцне. Нищо, Зулейха ще потърпи. Като се опира с ръка на грапавата стена на зиданата печка, се прокрадва на пръсти от женската част към вратата. Тук е сбутано и тясно, но тя помни всеки ъгъл, всяка издатина - половината си живот е сновала насам-натам като махало, по цял ден: от котела - към мъжката част с пълните и горещи пиали, от мъжката част - обратно с празните и изстинали.
Колко години е омъжена? Горе-долу петнайсет от своите трийсет. Това май е повече от половината ѝ живот, така излиза. Трябва да попита Муртаза, когато е в настроение - той да пресметне.
Да не се препъне в черджето. Да не блъсне с босия си крак обкования сандък вдясно до стената. Да прескочи скърцащата дъска до извивката на печката. Да се промъкне през басмената завеска, отделяща женската част на къщата от мъжката... Ето, почти стигна вратата.
Хъркането на Муртаза е съвсем близо. Спи, спи, Аллах да ми е на помощ. Жената не трябва да крие от мъжа си, но какво да се прави - понякога се налага.
Сега най-важното е да не събуди животните. Обикновено те спят в зимния обор, но в големите студове Муртаза й нарежда да прибере малките и пернатите вкъщи. Гъските не помръдват, но жребчето тропва с копитце, тръсва глава - събуди се, дяволчето. Ще стане добър кон, чувствително е. Тя протяга ръка през завеската, докосва кадифената муцунка: успокой се, свой е. Малкото благодарно тика ноздри в дланта ѝ - познало я е. Зулейха обърсва мокрите си пръсти в долната си риза и меко побутва вратата с рамо. Тежка, уплътнена с кече за през зимата, тя поддава едва-едва, през отвора нахлува бодливо ледено облаче. Зулейха пристъпва, прескача високия праг - само това остава: да стъпи на него точно сега и да разтревожи злите духове, пу-пу - и се озовава в пруста. Притваря вратата и я притиска с гръб.
Слава на Аллаха, преодоля тази част от пътя. В пруста е мразовито като навън - студът щипе кожата, ризата не топли. Леденият въздух бие през пролуките на пода в босите ѝ нозе. Но това не е страшно. Страшното е зад вратата отсреща. Убърлъ карчък - Вампирица. Така я нарича Зулейха в мислите си. Слава на Всевишния, свекърва й не живее в една къща с тях. Домът на Муртаза е просторен, има две отделни къщи, съединени от общ пруст. В деня, в който четиресет и пет годишният Муртаза доведе петнайсетгодишната Зулейха, Вампирица със скръбен израз на мъченица сама изтътрузи многобройните си сандъци, денкове и съдини в къщата за гости и я зае изцяло. "Не пипай!" - кресна страховито на сина си, понечил да ѝ помогне с пренасянето. И цели два месеца не му продума. Същата година започна бързо и безнадеждно да ослепява, а след някое време - и да оглушава. След две години беше сляпа и глуха като камък. Затова пък почна много да говори, не можеш я спря.
Никой не знаеше на колко години е всъщност. Тя твърдеше, че е на сто. Наскоро Муртаза почна да смята, седя дълго и обяви: майка му е права, наистина е около стоте. Мъжът ѝ беше късно дете, а сега и самият той е почти старец. Обикновено Вампирица се буди преди всички и изнася в пруста грижливо пазеното си съкровище - изящно цукало от млечнобял порцелан с нежносини цветчета метличина отстрани и причудлив капак (навремето ѝ го донесъл Муртаза - подарък от Казан). Щом свекърва ѝ я викне, Зулейха е длъжна моментално да скочи, да изпразни и внимателно да измие скъпоценната съдина - това е първата ѝ работа, още преди да запали печката, да омеси тестото и да изпрати кравата до стадото. Тежко ѝ, ако проспи това ранно повикване. За петнайсет години го е проспивала два пъти - и си е забранила да си спомня какво е ставало после.
Засега зад вратата е тихо. Хайде, Зулейха, мокра кокошко, разбързай се. Мокра кокошка - жебегян тавък, я нарече за първи път Вампирица. Зулейха не забеляза как след известно време и сама започна да се нарича така.
Прокрадва се навътре в пруста, към стълбата за тавана. Напипва гладко рендосаните перила. Стъпалата са стръмни, замръзналите дъски простенват едва чуто. Отгоре лъха на изстинало дърво, на замръзнала прах, на сухи треви и едва различимо - на осолено гъше месо. Зулейха се катери - шумът на виелицата приближава, вятърът бие в покрива и вие в ъглите.
На тавана решава да пълзи на четири крака - ако върви, дъските ще скърцат точно над главата на спящия Муртаза. Ще се добере пълзешком, тя не тежи никак, Муртаза я вдига с една ръка като агне. Зулейха придърпва нощната си риза към гърдите да не я изцапа в прахта, усуква я, хваща края й със зъби и пипнешком се провира между сандъци, кутии, дървени инструменти, като внимателно припълзява и през напречните греди. Опира чело в стената. Най-сетне.
Понадига се, поглежда през малкото таванско прозорче. В тъмносивата предутринна мъгла се мержелеят потъналите в сняг къщи на родния Юлбаш. Веднъж Муртаза ги брои - излязоха повече от сто домакинства. Голямо село, дума да няма. Селският път с плавните си завои тече като река отвъд хоризонта. Прозорците в някои къщи вече светят. Побързай, Зулейха.
Тя става и се протяга нагоре. В дланта й ляга нещо тежко, едропъпчиво - осолена гъска. Стомахът ѝ реагира моментално, ръмжи настойчиво. Не, не бива да пипа гъската. Пуска месото и продължава да търси. Ето! Вляво от таванското прозорче висят големи и тежки, вкоравени от студа платнища с едва доловим мирис на плодове. Пестил от ябълки. Добре сварен в печката, прилежно разстлан върху широки дъски, грижливо изсушен на покрива, попил горещото августовско слънце и прохладните септемврийски ветрове. Можеш да си хапваш по мъничко и дълго да смучеш, да търкаляш по небцето набъбналото кисело парченце, а можеш и да си напълниш устата и да дъвчеш, да дъвчеш еластичната топка, като от време на време плюеш попадналите ти семчици... Устата ѝ тутакси се пълни със слюнка."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 7 гласа 
