Дъждовният човек

История с розова градина.

Ингмар Карлсон е сърдито старче, което живее в малко провинциално градче в Швеция, не общува с никого и отказва да спазва неписаните правила на местната общност. След като загубва обичаната си съпруга, единственото нещо, което придава смисъл на живота му, са грижите по голямата ѝ розова градина. Розите обаче се нуждаят от вода, а от началото на лятото не е паднала и капка дъжд. Ингмар решава да използва крана в задния си двор и скоро открива странна взаимовръзка - всеки път, щом го пусне, за да полее цветята, над града му завалява. Невероятните му способности го изпълват с трескаво вълнение и той започва да ги използва, за да дразни съседите си и да им погажда номера. Много скоро новината за суперсилата му се разпространява...

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

"Само ако можеше да завали, мислеше си Ингмар, докато стоеше превит над разкошната „Мадам Харди“ и плъзгаше пръсти по листенцата ѝ. Старите клонки вече отдавна бяха орязани и сега навсякъде напъпваха нови пъпки. А в края на месеца щяха да разцъфнат бели и бледорозови цветове, да обвият малките зелени завръзи и да загърнат плодниците с меките си листенца. Лехата беше добре наторена с балансирана смес от кравешки тор, пръст и пясък, така че почвата около храстите да придобие желаната глинеста консистенция. Всичко беше готово. Вече нямаше нищо за вършене, но на него все пак му харесваше да стои тук и да отделя от времето си за цветето. Това беше една издръжлива и надеждна роза, която рядко биваше засегната от болести и нашествия от вредители. Перфектно разположена на едно полусенчесто място, където получаваше всички необходими вещества. Стига да не беше толкова сухо.

С изключение на сушата лятото беше добро. Най-доброто от години насам. Откакто Ингер почина, летата вече не бяха същите. Повече приличаха на някаква лоша имитация, в която най-важното липсваше. През първата година беше почти нетърпимо и всяко действие му носеше спомени, които го пробождаха в гърдите. Празната половина на леглото, когато се събудеше сутрин. Картините ѝ, които покриваха всички стени в къщата. Носните кърпички с инициалите ѝ, сервизите, двойните отделения на кутията ѝ за лекарства, четките и дървените ѝ плочи за рисуване, всичките ѝ джунджурии, които оставяше навсякъде след себе си, пепелници, фиби, пили за нокти, бурканчета с кремове, ластици и химикалки. Изтърканите от слушане плочи на Еверт Тоб, които сега само стояха и събираха прах. Кратките почивки за кафе на терасата, радиопрограмите, които Ингмар вече нямаше с кого да обсъжда и затова намираше за все по-неразбираеми. Същото беше и с телевизията.

Всичко наоколо се свеждаше до един дълъг наниз от спомени за нещо, което вече го нямаше. А накрая идваха и отрупаните розови храсти, които цъфтяха с такава непоносима жизненост, че му вадеха очите. В началото докарваше нещата само до средата, а после замръзваше на място и се втренчваше във филизите, които при това положение Ингер отдавна щеше да е отрязала. Винаги с вертикален разрез, така че да не ги налазят буболечки. Часове по-късно идваше Ерик и го намираше във все същата поза. До розите. Нейните рози.

Само допреди няколко години Ингмар не разбираше какво ѝ е великото на една градина. Естествено, харесваше му да седи тук, да пие кафе и да води разговори, но като цяло беше зает с друго. Розовите храсти не бяха важни. За него те нямаха значение. Подобно на толкова много други неща, просто стояха там и се сливаха с фона. Самият той никога не мислеше за тях и не им обръщаше повече внимание, отколкото на пода във фоайето на театъра. Розите бяха нещо, което човек получава на премиери, а после забравя в някоя кофа на сцената или пък дава на асистента си. Ингмар, от своя страна, имаше да мисли за работата си, за кариерата си, за мисията си в живота, която изискваше отдаденост и дисциплина. За призванието си. Колкото до розите… единствено смяташе, че имат смешни имена: „Кралица Маргрете“, „Принцеса Мери“, „Астрид Линдгрен“. Не разбираше защо Ингер им отделя такова внимание. Със сигурност бяха красиви, но пък човек да се вманиачи чак толкова? Сега вманиаченият беше той.

Розите бързо се превърнаха в целия му свят. Стана почти от само себе си. Първо ходеше при тях, без да се замисля, колкото да ги полее малко или да отчупи някое изсъхнало клонче. След известно време обаче реши да започне наистина да се грижи за тях. Да изучи тези странни растения и да ги направи свои. Ако не за друго, то заради нея. Четеше много и се занимаваше с розите със същото внимание, което преди бе отделял на работата си. А всяка година те предано и грандиозно разцъфваха. С времето в ежедневието му се възвърна част от онази тишина, в която разпозна далечното ехо от летата на детството си. Отношението му към спомените стана по-спокойно, а скръбта му постепенно премина в някаква притъпена меланхолия. Досега тазгодишното лято беше слънчево, топло и безгрижно по такъв начин, сякаш всичко наоколо беше забавило ход, а животът му предлагаше още няколко бонус години. Работата сред розите му осигуряваше просто ежедневие без сензации, каквото под някаква форма може би през целия си живот беше търсил. В тях откриваше тихата красота на природата. Цветята му се отблагодаряваха, мислеше си, докато обираше изсъхналите листа и клонки, и всичко би било прекрасно, стига да можеше да завали.

Цялата околност беше суха като Арабския полуостров. От много седмици не беше падала и капка дъжд и нивото на подземните води вече беше необичайно ниско. Затова общината беше издала повсеместна забрана за напояване, която важеше за всички потребители на общинска вода, включително за предприятията и сдруженията. Засега растенията на Ингмар оцеляваха благодарение на непрестанното му търчане напред-назад с кофи и кани, но слънцето и сушата не отслабваха, а болните му колене правеха мъкненето на тежките кофи все по-трудно и по-трудно. В някои дни го болеше толкова, че трябваше многократно да спира и да се масажира, докато най-страшното отмине. Освен това от силната болка по бедрата му избиваха иглички и той не успяваше да мисли за нищо друго.

Разбира се, можеше да помоли Бурман за помощ, но тогава би му се наложило да разговаря с него, а това рядко завършваше добре. Бурман се имаше за много по-изкусен градинар и по тази причина не разговаряше, а поучаваше. Макар да беше с десет години по-млад, станеше ли дума за градинарство, гласът му често придобиваше назидателен тон. Ингер никога не беше имала проблеми да приема съвети от него. Беше развила невероятната способност да преценява кога да спре да слуша и просто да придобие доволно изражение. Ингмар обаче не понасяше постоянните му наставления.
– Не мокри листата – предупреждаваше го Бурман. – Ще ги изгориш. Разбираш ли? Винаги поливай долу, при корена.
Ингмар никога не му отговаряше. Само кимаше и се надяваше съседът му скоро да си тръгне. Какви бяха тези глупости? Ингер винаги беше поливала отгоре. Не беше ли така? Стига човек да не излееше твърде много вода наведнъж, нямаше опасност. И затова Ингмар продължаваше да полива отгоре. Единственият проблем беше, че коляното не спира да го боли и вече му дотежава да мъкне всички тези кани.

Истината беше, че дори в уж добронамерените съвети на Бурман се крие някакъв укор. Упрек, че интересът му по градинарството се е зародил твърде късно. Неизказано обвинение от типа на: „Охо, не ти ли е късно да започваш с това сега?“ Или пък „Не си мисли, че ще нагазиш в градината и вече ще знаеш всичко“. Ингмар беше посветил голяма част от живота си на режисьор да разкодира подобни подтекстове и затова притежаваше особена чувствителност към малките борби за статус в ежедневието. Такива, разбира се, се водеха във всички групи, към които по една или друга причина се беше присъединил нов член, и никой не биваше да си мисли, че групите за градинарство представляват изключение. Самият Ингмар не искаше да става част от никаква общност. Не искаше да участва в безсмислените куртоазни разговори за оптични мрежи, подходящи височини на живия плет, как да изплевим седмолиста или къде да намерим правилния вид борови кори. Изобщо не искаше да говори с никого. Искаше само да се грижи за розите на Ингер и всички да го оставят на мира. Знаеше, че градинарството не му се отдава особено, но предпочиташе да се учи от собствените си грешки, отколкото от Бурман и другите градинарски фашисти като него."
Из книгата

Юнас Карлсон (р. 1971 г.) е шведски актьор, драматург и писател. На шведската публика е познат с ролите си в Кралския драматичен театър в Стокхолм и филмовите си участия, а през 2007 година дебютира и като писател. Автор е на 4 сборника с разкази и 3 романа. За три от книгите си получава наградата на името на Лудвиг Нурдстрьом. Някои критици определят Карлсон като последовател на сюрреализма.

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg