"Върхове и хора" събира в едно всичко, излязло изпод ръката на Людмил Янков - "Мечта отвъд долините", "Гранитна вода", "Стената", дневниците от Лхотце'81 и Еверест'84, интервюта, снимки, есета, рисунки. За Човека Людмил и огромния му литературен талант свидетелстват Екатерина Йосифова, Едвин Сугарев, Александър Стефанов, негови близки и приятели. Изданието ще зарадва ценителите на стойностната литература със своето художествено оформление, книговезване и печат. "На нас Еверест ни е нужен и ще го имаме за бъдещето". Посвещава се на 30 г. от гибелта на Людмил Янков.

"Дълго летях... Bceкu скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше жи­вата тъкан... Не ме беше страх... Болеше ме само... Болеше ме много. Скалните прагове къса­ха от мен децата ми... Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца... Нямаше време... Стремглаво летеше срещу мене Снегът. Летях със снежния прах срещу бялата повърхност на Земята... На скалните прагове останаха скъпите спомени... Долу, на бялата преспа, падна безжизнено, чуждо, грозно и черно петно. Гледах от последния зъб с удивление, страх... Оставах без лице, без костюм и без грим. Без човешката черупка оставах завинаги тука. Без град, топлина, без приятели, без светлина... Оставах гол, сам и далечен."
Из книгата

Людмил Янков е роден на 11 ав­густ 1953 г. В актива си има успеш­ни изкачвания на емблематични­те северни стени на Матерхорн и Айгер, турове в Доломитите и в Памир, спускане със ски от вр. Елбрус. По време на експе­диция "Еверест 84" той риску­ва живота си в опит да спаси Христо Проданов в зоната на смъртта над 8500 м.н.в. - под­виг без аналог в историята на алпинизма, който му носи световно признание.

Алпинист с талант на по­ет, авторът на "Мечта от­въд долините" загива на 17 ап­рил 1988 год. в Рила. След смърт­та му излизат още стихосбир­ката "Гранитна вода", есеистичната му книга "Стената" и два сборника. Людмил Янков пише така, както живее - сме­ло и ярко, отвъд границите на жанрове и предписания. "Вър­хове и хора" е книга за онази голяма планина, пред която е изправен всеки един от нас. За приятелите, които си оти­ват, и за приятелството, кое­то остава. За мечтите и тех­ния смисъл. Книга, каквато мо­же да излезе само от перото на човек с харизмата и сърце­то на Людмил.

"Най-трудното дойде накрая. Затова ще започна оттам - от горещия салон на самолета. Родината е все още далече. Повече от три месеца се стремим към тази среща. Всеки се опитва да прикрие вълнението, с което очаква кацането в София. Умората и напрежението здраво са поомачкали момчетата. Вглеждам се в лицата им, В спокойните уверени погледи и почернелите открити чела. Търся неуловимото - онова, което ни свързва в едно, нещото, което ни обедини там, в сянката на поднебесния връх.

Като далечен сън останаха дните на труд и напрежение, възторг и мъка, отчаяние и воля. Ние успяхме. Човекът в нас успя и този път да покаже своето съществуване. Но трябваше да заплатим с най-скъпото - дързостта и устрема към висините. Един от нас остана като вечен залог там, най-горе, в царството на Джомолунгма - "Богинята - майка на земята".

Дори и не подозираме какво ни очаква долу. Засега притесненията ни свършват с поредната "мъдра" мисъл, която е нужна за читателите на някой вестник или списание. И когато всички "умни" приказки са вече измислени и написани, правя всичко възможно да остана поне за малко сам със себе си. Трепетното вълнение расте В сърцата ни.

Летим над България! Не сдържаме вече възторга си от китните долини и заснежените върхове, които се ширят под крилете на самолета. Оттук нататък в главата ми е хаос. Никога не бих могъл да опиша вярно това, което се случи на аерогара София. Първото бяха стоти­ците фотоапарати, камери и хора, скрити зад тях. Възторгът ни грабна и ни понесе. Сега почувствах като взрив голямата обич на България. Тя ни чакаше с открито сърце, нещо повече - тя бе­ше горда с нас.

Бяхме щастливи. Взираме се в морето от човешки лица пред нас, всяко от тях ни е близко, познато и родно. Това бяха хората, които работиха за нас, които ни облякоха и обуха, които ни дадоха всичко необходимо за "Третия полюс" на све­та. През тези 100 дни техните пожелания за успех откривах­ме навсякъде около нас. В контейнерите с храни, екипировка и съоръжения, с малките бели листчета хората бяха остави­ли част от себе си. В тези минути бяхме горди, че успяхме. Не можех дори да си представя обратното. С много съмне­ния и надежда ни изпрати в Хималаите българинът. И колко труд, риск и себеотрицание бяха нужни, за да опровергаем скептиците и да наредим българския алпинизъм до най-силни­те в света. И когато Сашо Пиков каза: "Моля те, застани тук, пред камерата. Хората искат да Видят, че си жив и здрав...", аз си рекох: "Какво пък? И гол да рекат - гол ще се съблека, след като хората го искат".

Този път никой не търсеше от нас решения. С Тошо Гри­горов и Стамен Станимиров се оказахме в Кюстендил, пре­ди още да сме се огледали добре. И тук се случи чудото, кое­то никога няма да проумея. Сякаш целият град беше излязъл на площада, за да посрещне "своите" трима алпинисти. А ние стояхме пред нашите съграждани като замразени и се чудехме как да поемем на несвикналите си рамене товара на човешката признателност. Това море от лозунги и възторг - това бяха кюстендилци. Нещо беше трепнало във Всяко от тези хиляди близки сърца. Националната ни гордост и само­чувствие бяха получили своя нов емоционален заряд. Минута­та мълчание пред отрупания с цветя гранитен мемориал е нашето свято усещане за вечния ни път нагоре.

Площадът опустява. Чувствам някаква празнота в себе си. Мъчно ми е за една жена, за която денят трябваше да бъде най-щастливият в живота ѝ. Няма чиста радост. Винаги ня­кой остава в нейната тъмна сянка. Стяга се сърцето ми от спомена за тази жена в черно, останала последна след отлива на възторжената човешка вълна. Един от нас остана завинаги горе, слят навеки с мечтата си, безсмъртен като Еверест. Той не попита: "Каква е цената на този връх?" Това беше неговата мечта. За нея заплати с живота си и сам се превърна във връх за другите, за оцелелите.

вече зазорява. Хладната нощна милувка отново ме връща към стотиците нощи, прекарани в планината. Колко утрини съм жадувал за уюта у дома, за тихия аромат на пролетния град... И ето: най-сетне съм тук. А тръпчивият вкус на идва­щия ден отново събужда в душата ми копнежа по големите човешки сърца на планинците, по омразните до вчера ослепи­телни ледени гиганти и невероятни скални игли.

Създадени сме да тръгваме и да се завръщаме, да се стремим нанякъде неспокойни и търсещи и отново да преоткриваме себе си 8 очите на бащите, децата и приятелите. Имаме нужда от върхове, за да се спускаме и да узнаваме отново цената на скъпите ни неща. С трепет се вслушвам в тишината на утрото. Търся със сърцето си песента на стария домашен познайник - славея. Изпълва ме тъга по нещо нужно и неуловимо, търсено и непреживяно, намиране и отново загубвано в разпокъсаните ни човешки нощи и дни..."
Из книгата