"Най-трудното дойде накрая. Затова ще започна оттам - от горещия салон на самолета. Родината е все още далече. Повече от три месеца се стремим към тази среща. Всеки се опитва да прикрие вълнението, с което очаква кацането в София. Умората и напрежението здраво са поомачкали момчетата. Вглеждам се в лицата им, В спокойните уверени погледи и почернелите открити чела. Търся неуловимото - онова, което ни свързва в едно, нещото, което ни обедини там, в сянката на поднебесния връх.
Като далечен сън останаха дните на труд и напрежение, възторг и мъка, отчаяние и воля. Ние успяхме. Човекът в нас успя и този път да покаже своето съществуване. Но трябваше да заплатим с най-скъпото - дързостта и устрема към висините. Един от нас остана като вечен залог там, най-горе, в царството на Джомолунгма - Богинята - майка на земята.
Дори и не подозираме какво ни очаква долу. Засега притесненията ни свършват с поредната мъдра мисъл, която е нужна за читателите на някой вестник или списание. И когато всички умни приказки са вече измислени и написани, правя всичко възможно да остана поне за малко сам със себе си. Трепетното вълнение расте В сърцата ни.
Летим над България! Не сдържаме вече възторга си от китните долини и заснежените върхове, които се ширят под крилете на самолета. Оттук нататък в главата ми е хаос. Никога не бих могъл да опиша вярно това, което се случи на аерогара София. Първото бяха стотиците фотоапарати, камери и хора, скрити зад тях. Възторгът ни грабна и ни понесе. Сега почувствах като взрив голямата обич на България. Тя ни чакаше с открито сърце, нещо повече - тя беше горда с нас.
Бяхме щастливи. Взираме се в морето от човешки лица пред нас, всяко от тях ни е близко, познато и родно. Това бяха хората, които работиха за нас, които ни облякоха и обуха, които ни дадоха всичко необходимо за Третия полюс на света. През тези 100 дни техните пожелания за успех откривахме навсякъде около нас. В контейнерите с храни, екипировка и съоръжения, с малките бели листчета хората бяха оставили част от себе си. В тези минути бяхме горди, че успяхме. Не можех дори да си представя обратното. С много съмнения и надежда ни изпрати в Хималаите българинът. И колко труд, риск и себеотрицание бяха нужни, за да опровергаем скептиците и да наредим българския алпинизъм до най-силните в света. И когато Сашо Пиков каза: Моля те, застани тук, пред камерата. Хората искат да Видят, че си жив и здрав..., аз си рекох: Какво пък? И гол да рекат - гол ще се съблека, след като хората го искат.
Този път никой не търсеше от нас решения. С Тошо Григоров и Стамен Станимиров се оказахме в Кюстендил, преди още да сме се огледали добре. И тук се случи чудото, което никога няма да проумея. Сякаш целият град беше излязъл на площада, за да посрещне своите трима алпинисти. А ние стояхме пред нашите съграждани като замразени и се чудехме как да поемем на несвикналите си рамене товара на човешката признателност. Това море от лозунги и възторг - това бяха кюстендилци. Нещо беше трепнало във Всяко от тези хиляди близки сърца. Националната ни гордост и самочувствие бяха получили своя нов емоционален заряд. Минутата мълчание пред отрупания с цветя гранитен мемориал е нашето свято усещане за вечния ни път нагоре.
Площадът опустява. Чувствам някаква празнота в себе си. Мъчно ми е за една жена, за която денят трябваше да бъде най-щастливият в живота ѝ. Няма чиста радост. Винаги някой остава в нейната тъмна сянка. Стяга се сърцето ми от спомена за тази жена в черно, останала последна след отлива на възторжената човешка вълна. Един от нас остана завинаги горе, слят навеки с мечтата си, безсмъртен като Еверест. Той не попита: Каква е цената на този връх? Това беше неговата мечта. За нея заплати с живота си и сам се превърна във връх за другите, за оцелелите.
вече зазорява. Хладната нощна милувка отново ме връща към стотиците нощи, прекарани в планината. Колко утрини съм жадувал за уюта у дома, за тихия аромат на пролетния град... И ето: най-сетне съм тук. А тръпчивият вкус на идващия ден отново събужда в душата ми копнежа по големите човешки сърца на планинците, по омразните до вчера ослепителни ледени гиганти и невероятни скални игли.
Създадени сме да тръгваме и да се завръщаме, да се стремим нанякъде неспокойни и търсещи и отново да преоткриваме себе си 8 очите на бащите, децата и приятелите. Имаме нужда от върхове, за да се спускаме и да узнаваме отново цената на скъпите ни неща. С трепет се вслушвам в тишината на утрото. Търся със сърцето си песента на стария домашен познайник - славея. Изпълва ме тъга по нещо нужно и неуловимо, търсено и непреживяно, намиране и отново загубвано в разпокъсаните ни човешки нощи и дни..."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 4 гласа 
