Преди точно една година пеех по гарите. Сядах пред пианото, което Френските национални железници бяха оставили на разположение на желаещите, за да видя как звучат песните и скечовете ми. Беше нещо като crash test – или го минаваш, или си заминаваш. Но за мен най-важното беше чрез музиката и хумора да предложа на хората малко отмора и като си тръгнат, да си кажат: "Хубаво си прекарах, изкефих се, яко беше". Някои си изтърваваха влака, за да останат малко по-дълго да ме слушат, и това бе за мен най-прекрасната награда.
Не се стремя да се прославя. Интересува ме само едно – да предам на хората страстта си към музиката, да ги накарам да я почувстват, да им доставя радост. През февруари 2016-а на гара "Сен Лазар", докато с приятелите ми правехме medley от заглавията на Сиа, бях далеч от мисълта, че след края на изпълнението ни ще ме заговори една млада жена и че няколкото думи, които ще произнесе, ще променят коренно целия ми живот... Това стана в рамките на една година. Сега, когато пиша тази книга и макар че продължавам да пея по гарите, като по чудо се намирам на осминафинала на предаването на TF1 The Voice: Най-хубавият глас. В началото на това приключение бяхме сто и петдесет кандидати, подбрани от четирите краища на Франция. Преди голямата вечер, когато най-после се озовахме на сцената срещу Флоран Пани, Зази, Мика и Мат Покора, всеки от нас бе преминал през три етапа, три кастинга, по време на които всички рискувахме да бъдем отстранени преди Деня с главно Д, деня на първото излъчване. Регламентът ни беше известен: ако по време на изпълнение нито един от четиримата участници в журито, седнали в големи кресла с гръб към сцената, не натиснеше копчето, за да се завърти и да види кой пее, певецът биваше елиминиран.
Всички кандидати бяха решени да стигнат възможно най-далече и да прелъстят поне един от членовете на бандата на четиримата. Всъщност идеалното би било всички да се обърнат и певецът да избере с кого от тях ще работи впоследствие, кой ще му стане coach. Но голямата мечта на сто и петдесетимата кандидати беше да последват примера на Слиман или Кенджи Жирак и да станат големите победители в The Voice. По време на кастингите "на тъмно", наречени така, защото членовете на журито виждат певците едва когато се обърнат, конкуренцията беше жестока, понякога убийствена, нищо не беше предварително спечелено. Ако на моите двайсет години преминах кастинга "на тъмно" – добро попадение като название, що се отнася специално до мен, който съм с увредено зрение!, ако по време на двубоите успях "да изляза чист от водата", супербитките, последният вокален сблъсък преди преките предавания, ми бяха голям тормоз! Трима кандидати щяхме да се състезаваме и след като всеки изпееше песента си, двама задължително щяха да си тръгнат. Тази вечер, за която ще разкажа по-нататък, минах на милиметър от елиминацията... И все пак днес се намирам на завоя преди последната права, тази, която предшества финиша и може би, кой знае, най-голямото признание. Никога не съм вярвал в случайността, винаги съм бил убеден, че някой ден ще ми се усмихне късметът и талантът ми ще бъде признат, но кога и как? Това е дълга история...
Музиката винаги ми е била в кръвта. Тя тече във вените ми от самото ми раждане – знаех да пея, преди да се науча да говоря. Бил съм на осемнайсет месеца, когато родителите ми са ме видели за пръв път в едно сиропиталище в България, на две години, когато са ме осиновили и съм напуснал родната си страна. Много малък съм бил, за да си спомням днес как се е случило всичко това, но майка ми го е разказвала толкова пъти, че все едно съм го изживял – всеки етап от осиновяването ми е запечатан в паметта ми. По онова време баща ми бил преподавател по пластични изкуства, майка ми била учителка. Отчаяно искали да имат дете и като други двойки в същото положение решили да си осиновят едно. Но във Франция формалностите са сложни и продължителни. Нищо не гарантирало, че дори и с добрите си досиета двамата биха имали щастието да видят мечтата си сбъдната. Затова си опитали късмета в чужбина. Събрали цялата необходима административна бумащина, попълнили молба за осиновяване, написали мотивационно писмо и изпратили всичко това в не знам колко екземпляра в няколко страни. Получили положителен отговор от България. Сиропиталището (наречено Дом за деца, лишени от родителска грижа) било в едно забутано селце и като всички заведения от този вид единствените грижи, полагани за децата, целели да се запази животът им. Освен оскъдната храна от хляб, мляко и супа нямало нищо друго, нито играчки, нито някакви занимания, нищо, стимулиращо развитието им. На това тъжно място се озовали родителите ми един прекрасен ден. Донесли дрехи, както ги били посъветвали с писмо. "Ако имате намерение да го разхождате, първо трябва да го облечете..."
Сестрата пристигнала с малко тъмнокосо човече в ръце. Това съм бил аз! Майка ми се изненадала при вида на осемнайсетмесечното бебе, повито в пелени като по времето на баба ѝ. Заговорила ми нежно, но аз дори не съм я погледнал. Не съм направил никакво движение, изглеждал съм инертен, някак отсъстващ. Тя ме преоблякла, опитала се да ме накара да се усмихна или поне да реагирам по някакъв начин, но аз съм продължавал да гледам в празното, безразличен към думите, към насърченията. Времето било хубаво и родителите ми предпочели да излезем от сиропиталището. В края на разходката сме седнали на терасата на едно кафене. Макар да не говорела български, майка ми отново се опитала да изтръгне от мен някаква реакция, шепнейки ми мили думи, но отново без успех. И после от високоговорителите внезапно се разнесла музика, и това е едно от малкото неща, които си спомням – разнесе се българска народна музика... Точно в този момент, разказват ми, погледът ми се избистрил, обърнал съм глава към музиката и съм започнал да пея. Точно от този момент държането ми към баща ми и майка ми се променило, вече не съм бил в паралелен свят, бил съм до тях, съвсем присъстващ.
Като сме се върнали в дома, родителите ми изчакали да се наспя и ме извели в градината. За да ме забавлява, майка ми изпяла песничката за малките корабчета. "Мамо, корабчетата, дето вървят по вода, имат ли крака? Ами да, момчето ми, как биха вървели без крака!"
След разходката съм се върнал в креватчето ми с решетки, а родителите ми се върнали във Франция. Преди да тръгнат, дали на персонала на дома един фотоапарат за еднократна употреба, за да получават редовно снимки и да виждат как се развивам. Така и не разбрали дали апаратът бил откраднат, или изгубен, но шест месеца не получили нито снимки, нито вести. Шест месеца трябвали, за да се изпълнят всички формалности и администрацията най-после да даде съгласието си за осиновяването. Изпълнени с надежда, родителите ми отново тръгнали за България. Въпреки продължителната раздяла, щом майка ми се приближила до мен, аз съм се хвърлил в прегръдките ѝ. Очевидно съм я разпознал. Като видяла сърдечната ни среща, перачката на заведението казала на родителите ми:
– Не го вземайте този. Освен че е недъгав, през цялото време реве, няма да ви е лесно! Не ви съветвам.
Впоследствие разбрах, че в този вид сиропиталища царяла struggle for life, борба за живот или по-скоро за оцеляване. Всички тези изоставени деца се надпреварвали кой ще реве по-силно, за да му обърнат внимание, да получи храна, да се поинтересуват от него, така че да, ревял съм. Не съм имал избор и не само аз съм се дерял, за да получа залък хляб, биберон с мляко или жест на обич. Но аз може би съм пищял най-пронизително и това никак не се харесвало на онази дама... Баща ми и майка ми пренебрегнали съвета на перачката и решили да ме вземат. Това им прави чест, защото малко кандидат-осиновители биха спрели избора си на дете с увредено зрение, при това ревливо."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа 
