"Ден първи
Първото непредвидено нещо, случило се през тази вечер, която щеше да промени живота на мнозина, а за някои – оказала се последната, беше спирането на тока за четвърт час. В целия квартал. Между 19.30 и 19.45 часа. Къщата изглеждаше внушително голяма, на два етажа, със строга фасада и красив вход с високи колонади. Прозорците се криеха зад дървени капаци, които никой от съседите никога не беше виждал отворени, както и не бяха забелязвали в къщата да живеят хора. Носеха се слухове, че неин собственик е един от най-богатите българи – Манол Барутски – ала така и не бяха го виждали да посещава имението си. Но това не означаваше, че то е запуснато, напротив – тревата редовно беше окосена, катерливи рози, глицинии и орлови нокти пълзяха по високите плътни огради и привличаха завистливи погледи на минаващите оттам.
Кацнала на най-високото, къщата се забелязваше отдалече през деня. Нощем обаче липсата на светлина от вътрешността й превръщаше нейния тъмен силует в неприветливо място. В ниската част на градината дърветата и храстите бяха оставени да растат свободно, а бръшлян и повет изплитаха между тях причудливи арки. Светеха единствено лампи, наредени по оградата, вероятно с цел по-добрата охрана на имението.
Гостите започнаха да пристигат в рамките на пет минути от определения час – синовете на Манол Барутски – Йовко и Орлин дойдоха поотделно – Йовко с такси, Орлин паркира спортния си Мерцедес пред входа; сестра му Босилка със съпруга й Радой също пристигнаха с такси; Тано Иванов изглежда беше използвал градския транспорт, защото се появи пешком; игуменката Харула я докара лимузина със затъмнени стъкла. Всички пристъпваха за първи път прага на тази къща и удивено започваха да въртят глави. Най-впечатляващ в просторната дневна беше таванът – висок и озвезден. Сякаш някой с магическа пръчка беше смалил нощното небе над града им и го беше разположил тук. Ярко изпъкваха съзвездията Голямата и Малката мечка. А за по-голяма яснота към всяко съзвездие беше нарисуван силуетът на неговия кръщелник.
Цялата стена срещу входната врата също беше запълнена с късче небе, сред което пулсираше ярко една звезда с дискретен пунктир, който очертаваше около нея формата на око. Отдолу беше изписано: "СИРИУС". Беше много красива, както и всичко наоколо. Върху съседната стена пък се мъдреше огромна египетска пирамида.
Гостите се настаняваха по диваните и канапетата, леко възбудени в очакване на вечерята с един от най-богатите хора в България. Тя щеше да бъде незабравима по още една причина. Докато отпиваха от аперитива си, те бяха странно притихнали, като ято пингвини, отдадени на сладостни кроежи за розовото си бъдеще. Изгаряха от нетърпение да научат съдържанието на завещанието на Манол Барутски и по-точно – онази част, която ги касаеше пряко и щеше да промени живота им. Та нали той самият ги беше уведомил, че възнамерява да прочете завещанието си точно на своя 75 годишен юбилей. Никой не се съмняваше, че ще чуе името си сред щастливците, щом е поканен тук.
Тъмнокожата Марта, която Барутски ползваше като медицинска сестра, домашна помощница, готвачка и каквото още можеше да му хрумне, донесе купа с лед и допълни чинийките от бял порцелан с прясно изпечени, още топли бадеми и лешници. Над смълчаните умислени гости някак стряскащо проехтя звънецът на входната врата.
Марта отиде до нея и като се взря в екрана на видеофона, запита:
– Кого търсите? – гласът й беше станал студен, почти враждебен.
– Манол Барутски. – отвърна мъжки глас и тя разгледа взискателно непознатия.
– Имате ли уговорена среща с него?
– Нямам. Но ме изпраща Смарайда.
– Добре, идвам.
Марта изхвърча навън и скоро въведе при останалите висок тъмнокос мъж към трийсетте, облечен в черно кожено яке и тъмносини джинси.
– Моля, изчакайте ме за момент. Сега ще уведомя господин Барутски. – Марта очевидно не беше предупредена за този гост и побърза към вътрешността на къщата.
Новодошлият се почувства неловко от втренчените в него шест чифта очи, изпълнени с любопитство. Този пък защо се е домъкнал? И какво толкова наложително има да каже от името на неотдавна назначената за секретарка на Барутски Смарайда, която се дипломира с магистърска степен "Международни отношения" с щедрата стипендия, която той й беше отпуснал персонално – като най-добрата студентка на випуска. Точно пък тази вечер ли намери? Сега остава да извикат Барутски по спешна работа и да не разберат какво им отрежда в завещанието си ексцентричният милионер!...
Инвалидната количка, бутана от Марта, се появи с голяма скорост и Манол почти извика към новодошлия:
– Какво е станало със Смарайда?
– Тя е добре... Претърпяхме инцидент, блъсна ни пиян шофьор... Има счупен крак и лека травма на врата, затова се налага да остане два-три дни под наблюдение в болницата.
– В коя болница?
– В Правителствената.
– Тя защо не ми се обади?
– Опита, но...
– А, да, тук няма обхват. И какво друго?
– Изпраща ви своя скромен подарък за юбилея. – Мъжът извади продълговат плосък пакет с панделка и го подаде на Барутски.
– Благодаря. Вие сигурно сте приятелят й, чакай, името ви беше Чавдар, нали?
– Да, Чавдар Паскалев.
– Ще ми доставите ли удоволствието, господин Паскалев, да останете за вечеря? Извинявам се, че не бях ви поканил преди, ала исках да сме в по-тесен кръг. Но от това, което слушам за вас всеки ден, очевидно сте впечатлил Смарайда.
– Ами, не съм сигурен...
– Хайде, ще ме обидите.
– Не съм облечен подходящо...
– Това не е официален коктейл, всички сме си близки, семейството и приятели. Ако ми откажете, много ще ме обидите!
– Добре, щом така поставяте въпроса.
– Марта, налей на госта питие. – И докато тъмнокожата му помощница изпълняваше заръката, Манол се зае да представи на Паскалев своите гости: – Сестра ми Босилка, съпругът й Радой. С Тано Иванчев сме приятели, може да се каже, от детската градина, макар че в онези години какви ти детски градини, тогава беше война. Аз съм роден през 1940-та, а той е с две години по-малък, затова все го закрилях от по-големите. Синът ми Орлин, плейбой, известен е с прякора "И сто манекенки не стигат".
– Татко! – възропта Орлин, но Манол се забавляваше и с престорена изненада запита:
– Какво, сбърках ли нещо? Да не би вече да са станали двеста? Да беше си татуирал върху темето бройката, защото човек може да се обърка от похожденията ти. Впрочем, идеята е лоша. Върху главата ти трябва да има таймер, който да отброява всяко ново парче, нали така?
В отговор Орлин само махна с ръка и изля в гърлото си остатъка от своята чаша. Беше като излязъл от корицата на модно списание – висок, с тъмноруса коса и лек бронзов загар на лицето, който изпъкваше при всяка негова усмивка, която беше дразнещо-натрапчива. Сините му очи светеха със закачлив пламък и самоувереност.
– Рошльото отсреща е синът ми Йовко, той е с пет години по-голям от Орлето. Той пък може да се похвали, че на 40 години няма нито един работен ден. Тоест, не е спечелил и лев през своя безсмислен и празен живот.
– Поне веднъж можеше да пропуснеш натякването! – промърмори Йовко.
– А тази мила дама е игуменката на манастира "Свети Никола", сестра Харула, моя близка приятелка, която да ми напомня за връзката с Всевишния...
Паскалев отпи от кехлибарената течност и се почувства по-добре. Стресът от тази вечер му беше дошъл твърде много. Когато видя как тялото на Смарайда изхвърча от задната седалка на мотоциклета му, как главата й се удари в асфалта и остана да лежи, без да дава признаци на живот, си помисли, че това е краят, че тя е мъртва. Слава на Бога, не беше, но докато чу гласа й, сякаш измина цяла вечност.
Смарайда беше жената, с която искаше да остареят заедно. Беше любов от пръв поглед, запознанство не по правилата, но тогава се прояви като герой: успя да залови крадеца на чантата й, а след кратка юмручна схватка да й я върне обратно. Устната му беше сцепена, Смарайда поиска да отидат на лекар, той отказа, тогава тя настоя поне да го почерпи. Той прие и изпиха по чаша капучино в първото, попаднало на пътя им кафене. После си говориха до сутринта, разхождаха се по пустите улици и се чувстваха така, сякаш се познават от друг живот. Оттогава ги делеше огромно пространство – като време равно на две години, а като емоционално съпреживяване – необятно и красиво.
Преди три месеци тя се дипломира като магистър в "Международни отношения" и се готвеше за специализация в Лондон. Докато чакаше да замине, Барутски я нае за втора секретарка, лична, на която диктуваше спомени за живота си. На определена възраст всеки иска да разкаже историята си.
– Още малко уиски с лед? – обърна се Барутски към Паскалев, който остави празната си чаша.
– Да, благодаря, но нека бъде без лед.
– Марта! – И докато тя наливаше, Барутски го запита: – Хареса ви, нали? Това е любимото ми уиски, макар че повечето българи не са го и чували. Но японското уиски съдържа букет от аромати. На първо място ухае на японски дъб от буретата, ала отгатваш също на кайсия, на стафида, на кафе с мляко...
– На вкус пък е като комбинация от боровинка..., сладко от ягоди и черен шоколад. – прекъсна го Паскалев. – Затова не искам да разводнявам вкуса му с лед.
– Ти си истински ценител! Всички пият, но малцина могат да се насладят на марковото питие. Наздраве! Щом Смарайда се оправи, ще седнем тримата да си поговорим и да се опознаем по-добре.
– Непременно! – отвърна Паскалев и се вторачи в бутилката с 18 годишно уиски с надписи на японски и английски: The Yamazaki. Не че някога щеше да си купи такова, вероятно струваше половин заплата, но поне да запомни, че го е опитвал. 18 годишно, леле-мале!
– Не знам дали да ви разкажа какво ми се случи миналата седмица, или да не ви го разказвам? – предпазливо подхвана Барутски, очевидно искаше да изостри любопитството им.
– Че защо да не ни го разкажеш, тук сме си само свои хора? – възкликна Тано.
– Да не стана за смях, затова. Бях се преуморил, имах напрегнат ден с много делови срещи, финализирах важна сделка. Бях си пийнал повечко, а Марта се беше запиляла някъде.
– Ако ще разказвате за вашето лудешко каране по булевард "България", искам да уточня, че тогава бях болна от грип и отидох на лекар.
- Не те упреквам, Марта, – успокои я Барутски. – Та, вероятно съм прекалил с пиенето, защото, вместо да повикам охраната да ми помогнат, да ме откарат до хотела, аз си тръгнах с инвалидната количка. И хоп, озовах се на булеварда с три скоростни ленти за движение. Колите хвърчат край мене, свирят ми, но аз не се давам, включих на най-високата скорост и се опитвам да не им позволя да ме изпреварват.
– И какво стана? – нетърпеливо запита сестра Харула.
– Спряха ме катаджии, а аз нямах шофьорска книжка! – разсмя се от сърце Барутски. – Направо им се събраха очите. Питат ме закъде съм се разбързал толкова. Прибирам се, отвръщам. Е, и къде живеете? Щом видяха името ми в личната карта, повече въпроси не ми задаваха, а ме натовариха в тяхната кола и ме откараха, без дори да ме глобят.
– Щур човек! – заключи Босилка. – Можел си да загинеш, осъзнаваш ли го?
– Не съвсем. Аз съм опитен шофьор..., бях опитен шофьор..., познавам знаците и правилата за движение...
– Да благодариш на Бога, че не са те блъснали! – прекръсти се сестра Харула и го погледна странно. – Трябвало е катаджиите все пак да ти вземат шофьорската книжка! Завинаги!
– Нали ти казах, че карах без шофьорска книжка! – възропта Барутски.
– Старче, утре ще ходиш ли на големия мач? – запита небрежно Орлин, но начинът, по който приведе напред тялото си, показа, че живо се интересува от отговора.
Барутски сви рамене:
– Мога да отида, имам пет билета за вечното дерби. В официалната ложа. Но не съм решил. Ако ми изникне пак някоя работа в последния момент, ще го гледам по телевизията...
– А за кого са останалите билети?
– Ти май искаш да си изпросиш единия? – Барутски вдигна вежди: – Или греша?
– Старче, защо ме мъчиш? Отлично знаеш, че съм луд фен на сините.
– Тогава, защо не си си купил билет, а?
– Опитах, но бяха свършили. Това ще бъде мачът на сезона!
– Тия ги разправяй на шапката ми! Нямало билети?! Това да не ти е 1967-ма година, когато на Националния стадион се бяхме събрали над 70 хиляди души! Сега стадионът надали ще се напълни и наполовина.
– Голяма си скръндза! – ядно прошепна Орлин.
– Добре, ще ти дам единия билет. И за да не се засегне Йовко, че давам на тебе, а на него – не, имам и за него билет. Йовко, нали ще дойдеш? – Въпросът на Барутски увисна във въздуха."
Из книгата
Книги 
